Тери Пратчет - Музика на душата

— Но без съмнение музиката е свободна, както е въздухът и небето, налли — каза Имп.

— Само че не и по тези места. Само един мъдър съвет, приятел — каза Ноби.

— Никога не съм чувал за някаква Гиллдия на Музикантите — каза Имп.

— На улица „Ламаринен похлупак“ е — рече Ноби. — Искаш ли да си музикант, трябва да се включиш в Гилдията.

Имп беше възпитан да се подчинява на правилата. Лламедосците бяха хора, които много почитаха закона.

— Веднага ще отида там — каза той.

Стражите го проследиха как се отдалечава.

— Облечен е в нощница — рече Ефрейтор Нобс.

— Плащ като на всички бардове, Ноби — рече Сержант Колън. Стражите отминаха нататък. — Имат дух на бардове, това Лламедосците.

— Колко време му даваш, сержант?

Колън махна с ръка с вялото, въртеливо движение на някой, който прави предварително проверено предположение.

— Два, три дни — отвърна.

Заобиколиха корпуса на Невидимия Университет и поеха по „Гърбините“, прашна малка уличка, по която нямаше много движение, нито амбулантна търговия, и следователно беше много предпочитана от Стражите като място, където да се скрият, да изпушат по един тютюн и да изследват дебрите на съзнанието.

— Нали знаеш сьомгата, сержант — рече Ноби.

— Да, това е риба, която знам.

— Нали знаеш, че продават парченца от нея в консерви…

— Доколкото знам, да.

— Амии… как така всичките консерви са с еднакъв размер? Сьомгата става по-тънка в двата края.

— Интересна забележка, Ноби. Аз мисля…

Стражът се спря и се взря през улицата. Ефрейтор Нобс проследи погледа му.

— Онзи магазин — рече Сержант Колън. — Онзи магазин ей там… там ли беше вчера?

Ноби погледна към лющещата се боя, към малкото потънало в мръсотия прозорче, паянтовата врата.

— Разбира се — каза. — Винаги си е бил там. Там е от години.

Колън пресече улицата и потърка мръсотията. Тъмни сенки едва се виждаха в мрака.

— Е, добре — промърмори. — Само дето… струва ми се… беше ли вчера тук от години?

— Добре ли си, сержант?

— Да вървим, Ноби — каза сержантът, докато се отдалечаваше колкото можеше по-бързо.

— Къде, сержант?

— Където и да е, само не тук.

В тъмните купища стоки нещо усети отдалечаването им.

Имп вече се беше възхитил на сградите на Гилдиите — величествената фасада на Гилдията на Убийците, великолепните колони на Гилдията на Крадците, димящата и въпреки това внушителна дупка, където Гилдията на Алхимиците се беше помещавала до вчера. Е, следователно, истинско разочарование беше да установи, че Гилдията на Музикантите, когато най-сетне я откри, дори не беше и сграда. Представляваше само няколко сбутани стаички над една бръснарница.

Седна в боядисаната в кафяво стая и зачака. На отсрещната стена имаше надпис. Гласеше: „За Ваше Удобство И Улеснение Няма Да Пушите“. Имп никога през живота си не беше пушил. Всичко в Лламедос беше прекалено влажно, за да може да се пуши. Но внезапно го обзе желание да опита.

Единствените други посетители в стаята бяха един трол и едно джудже. Не се чувстваше никак уютно в компанията им. Не откъсваха очи от него. Най-после джуджето рече:

— Ти елф ли си?

— Аз? Не!

— Приличаш малко на елф в главата.

— Изобщо не съм еллф. Честна дума.

— Откъде си? — попита тролът.

— Лламедос — отвърна Имп. Затвори очи. Знаеше какво правят тролите и джуджетата по традиция на хората, заподозрени, че са елфи. Гилдията на Музикантите можеше да взима частни уроци по наказания при тях.

— К’во е т’ва дет’го държиш там? — попита тролът. Имаше две големи плочки тъмно стъкло пред очите си, подпрени с рамки от жица, закачени на ушите му.

— Лира е, налли разбирате.

— На т’ва свириш?

— Да.

— ’Начи си друид?

— Не!

Отново настъпи тишина, докато тролът си подреждаше мислите.

— Приличаш на друид в тая нощница — избоботи той след малко.

Джуджето от другата страна на Имп започна да се кикоти.

Тролите не и обичаха друидите. Всеки мъдър вид, който прекарва доста време неподвижен на едно място в скалоподобна поза би имал възражения срещу всеки друг вид, който е в състояние да го влачи шейсет мили на валяци и да го зарови до колене като част от някакъв кръг. Склонен е да си мисли, че това е причина за недоволство.

— Ами, то всички в Лламедос се облличат така — рече Имп. — Но аз съм бард! Не съм друид. Мразя скалли!

— Ууапс! — тихо възкликна джуджето.

Тролът огледа Имп от глава до пети, бавно и преднамерено.