Тери Пратчет - Музика на душата

Единственият друг присъстващ в стаята кимна. Устата му беше пълна.

— Цялата онази работа с дъщеря му — каза Албърт. — Искам да кажа… дъщеря? После чу за чираците. Нищо не помогна — реши, че трябва да иде и да си вземе някой! Ха! Само неприятности, това беше. И ти също, като се замислиш… и ти си една от прищевките му. Без да искам да те засегна — добави той, давайки си сметка на кого говори. — Ти поне излезе сполучлив. Добра работа вършиш.

Ново кимване.

— Той винаги обърква нещата — продължи Албърт. — Там е проблемът. Като когато чу за Новогодишната нощ на прасетата? Спомняш ли си това? Трябваше да направим всичко, дъбовото дърво в саксия, хартиените наденички, вечерята със свинско, той, дето седеше с хартиена шапка на главата и повтаряше „ТОВА ЗАБАВНО ЛИ Е?“ Направих му малко украшение за писалището, а той ми подари тухла.

Албърт поднесе цигарата към устните си. Беше я свил майсторски. Само майстор би могъл да свие толкова тънка, и в същото време толкова влажна цигара.

— Но пък беше хубава тухла, да знаеш. Още я пазя тук някъде.

— ЦЪЪРР — отвърна Смърт на Плъховете.

— Трябва точно да му хванеш чалъма — рече Албърт. — Е, би го направил поне, ако имаше с какво да го направиш. Той винаги пропуска същественото. Как да ти кажа, не може да надживява нещата. Не може да забравя.

Смукна жалкото си произведение така, че чак очите му се насълзиха.

— „За какво е всичко това, съвсем сериозно, когато стигнеш до същината?“ — каза Албърт. — Божичко!

Погледна към кухненския часовник, по някакъв специален човешки навик. Откак Албърт го купи, никога не беше работил.

— Обикновено по това време вече си е вкъщи — каза. — Най-добре да му приготвя подноса. Нямам представа какво може да го е задържало.

Светецът седеше под едно свещено дърво, с кръстосани крака и ръце върху коленете. Очите му бяха затворени, за да може по-добре да се съсредоточи върху Безкрайното, и беше съвсем гол, с изключение на една препаска на слабините, за да покаже презрението си към земните неща.

Пред него имаше дървена купичка.

Осъзна, след известно време, че го наблюдават. Отвори едно око.

На няколко крачки оттам седеше неясна фигура. По-късно той беше сигурен, че фигурата е принадлежала на… някого. Не можеше много да си спомни описанието, но човекът със сигурност трябва да е имал такова. Беше… ами… толкова висок, и някакси… определено…

— ИЗВИНЕТЕ.

— Да, синко? — Сбърчи чело. — Ти си мъж, нали? — добави той.

— ДОСТА ВРЕМЕ МИ ОТНЕ, ДОКАТО ТЕ ОТКРИЯ. НО АЗ СЪМ ДОБЪР В ТАЯ РАБОТА.

— Да?

— КАЗАХА МИ, ЧЕ ЗНАЕШ ВСИЧКО.

Светецът отвори и другото око.

— Тайната на битието е да презреш земните връзки, да скъсаш с химерата на материалната изгода и да търсиш единение с Безкрая — рече той. — И дръж надалеч крадливите си ръце от просешката ми купа.

Гледката на молителя го притесняваше.

— АЗ СЪМ ВИЖДАЛ БЕЗКРАЯ — отвърна непознатият. — НЕ Е НИЩО ОСОБЕНО.

Светецът се огледа.

— Не ставай глупав — рече той. — Не можеш да видиш Безкрая. Щото е безкраен.

— АЗ СЪМ ГО ВИЖДАЛ.

— Е, добре де, и как изглежда?

— СИН Е.

Светецът се размърда притеснено. Не се предполагаше да стане така. Кратко, но красноречиво плещене за Безкрая и многозначително побутване по посока на просешката купа — така се предполагаше да стане.

— Черен е — промърмори той.

— НЕ Е — отвърна непознатият, — КОГАТО СЕ ГЛЕДА ОТВЪН. НОЩНОТО НЕБЕ Е ЧЕРНО. НО ТОВА Е САМО ПРОСТРАНСТВО. БЕЗКРАЯТ, ОБАЧЕ, Е СИН.

— Е, тогава, предполагам, че знаеш и какъв е звукът от плясването на едната ръка? — гадно попита светецът.

— ДА. ПЛ. ДРУГАТА РЪКА ПРАВИ ЯС.

— Ха-ха, не, тук грешиш — рече светецът, вече на по-твърда почва. Размаха кльощава ръка. — Никакъв шум, виждаш ли?

— ТОВА НЕ БЕШЕ ПЛЯСВАНЕ. БЕШЕ САМО МАХВАНЕ.

— Беше плясване. Само дето не използвах двете си ръце. И какво синьо, по-точно?

— ТИ САМО МАХНА. НЕ БИХ КАЗАЛ, ЧЕ ТОВА Е МНОГО ФИЛОСОФСКО. ГЛУПОСТИ.

Светецът погледна надолу по планината. Приближаваха се няколко човека. Имаха цветя в косите и носеха нещо, което много приличаше на купа ориз.

— ИЛИ МОЖЕ БИ EAU-DE-NIL. 3 3 Цвета на водите на Нил (фр.) — Бел.пр.

— Виж, синко — припряно рече светецът, — какво точно искаш? Нямам цял ден време.

— О, ДА, ИМАШ. ОТ МЕН ДА ГО ЗНАЕШ.

— Какво искаш?

— ЗАЩО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СА ТАКИВА, КАКВИТО СА?

— Ами…

— НЕ ЗНАЕШ, НАЛИ?

— Не съвсем точно. Цялата работа се предполага да е загадка, схващаш ли?