Тери Пратчет - Музика на душата

Беше осемнайсетгодишен, изключително талантлив и точно в този момент животът му изобщо не беше лесен.

Настрои лирата си, красивата си нова лира, и се загледа в дъжда, а по лицето му се стичаха сълзи и се сливаха с капките.

Боговете обичат такива хора.

Казват, че ако боговете искат да погубят някого, първо му вземат ума. Всъщност, ако боговете искат да погубят някого, те първо му подават еквивалента на пръчка със съскащ фитил и надпис „Компания Акме Динамит“. По-интересно е, а и не отнема толкова много време.

Сюзън тътреше нозе по изпълнените с миризма на дезинфектанти коридори. Не я притесняваше особено какво ще си помисли госпожица Батс. Обикновено не я притесняваше какво ще си помисли който и да било. Не знаеше защо хората забравят за нея, когато си поиска да го направят, а след това като че ли се смущаваха да повдигнат въпроса.

Понякога някои от учителите не успяваха да я видят. Това беше чудесно. Най-често си взимаше някоя книга в клас и кротичко си четеше, докато навсякъде около нея Урокът за Основните Експортни стоки на Клач се случваше на други.

Без съмнение това беше красива лира. Много рядко някой Майстор изработва нещо толкова съвършено, че е невъзможно да си представи подобрение. Не си бе губил времето да я украсява. Би било един вид светотатство.

А и беше нова — нещо необичайно за Лламедос. Повечето от лирите бяха стари. Не че се износваха. Понякога имаха нужда от нова рамка, или гриф, или от нови струни — но самата лира продължаваше нататък. Старите бардове казваха, че колкото по-остаряват, толкова по-добри стават, макар че старите хора като че ли приказват такива работи, без да държат сметка за опита от ежедневието.

Имп дръпна струна. Нотата увисна във въздуха, после отмря. Лирата беше млада и лъскава, а вече пееше като звънче. Даже не смееше да си представи каква ли щеше да стане след сто години.

Баща му бе казал, че това са глупости, че бъдещето е изписано по камъните, а не по нотите. Това беше само началото на скандала.

После беше наговорил разни неща, и той също наговори неща, и изведнъж светът се оказа ново и неприятно място, защото казаното назад не се връща.

Бе му казал: „Ти нищо не знаеш! Ти си един стар глупак! Но аз отдавам живота си на музиката! Много скоро всички ще говорят, че аз съм най-великият музикант на света!“

Глупави думи. Като че ли някой бард го интересуваше нечие друго мнение, освен мнението на другите бардове, които са прекарали цял живот в учене как да слушат музика.

Но изречени въпреки всичко. И ако са изречени с подходящата страст, а на боговете им е доскучало, понякога вселената може и да се пренареди около подобни думи. Словото винаги е притежавало силата да променя света.

Внимавайте какво си пожелавате. Никога не знаете кой ви слуша в този момент.

Или какво ви слуша.

Защото, кой знае, нещо може да се носи през вселените, и няколко думи от неподходящия човек в подходящия момент могат просто да го накарат да свърне от пътя…

Много, много далече, в суматохата на метрополията Анкх-Морпорк за съвсем кратко, по една иначе гола стена, пропълзяха искри и после…

… се появи магазин за старинни музикални инструменти. Никой не забеляза пристигането му. А веднага щом се появи, той винаги си беше стоял все там.

Смърт седеше с празен поглед, подпрял брада с ръце.

Албърт приближи много внимателно.

Смърт дълго се беше чудил в някои от по-интроспективните си моменти — а този беше един от тях, — защо прислужникът му винаги прекосяваше пода по един и същ път.

— ИСКАМ ДА КАЖА — мислеше си той, — КАТО СЕ ВЗЕМЕ ПРЕДВИД РАЗМЕРА НА СТАЯТА…

… който клонеше към безкрайност или толкова близо до безкрайност, че нямаше никаква разлика. Всъщност, беше около една миля. Това е доста за стая, докато безкрайността въобще не можеш да я видиш.

Смърт се беше пообъркал, когато създаде къщата. Времето и пространството са неща, които да манипулираш, а не да им се подчиняваш. Вътрешните измерения се оказаха малко прекалено разточителни. Беше забравил да направи външната част по-голяма от вътрешната. Същото стана и с градината. Когато започна да проявява малко повече интерес към тези неща, си даде сметка за ролята, която хората явно смятаха, че играе цветът за разни представи, като например розите. Но той си ги направи черни. Обичаше черно. Вървеше с каквото и да е. Вървеше с всичко, рано или късно.

Хората, които познаваше — а наистина имаше няколко такива — откликваха по странен начин на невъзможния размер на стаите, като просто не им обръщаха внимание.