Тери Пратчет - Музика на душата

— Това ще помогне ли? — я беше попитала Сюзън.

То би помогнало на госпожица Батс.

Единствено бе успяла да каже:

— Чудя се дали наистина осъзнаваш напълно това, което ти казах?

Детето бе останало втренчено в тавана, все едно се опитва да реши някоя сложна задача по алгебра, а после каза:

— Предполагам, че ще го осъзная.

Сякаш вече го е знаела от по-рано и по някакъв начин го е надживяла. Госпожица Батс бе помолила учителите да наблюдават Сюзън внимателно. Бяха й отвърнали, че е трудно, защото…

Чу се колебливо почукване на вратата на кабинета, все едно чукаше някой, който по-скоро би предпочел да не го чуят. Тя се опомни.

— Влез.

Вратата се отвори.

Сюзън никога на вдигаше шум. Всички учители го забелязваха. Обезпокоително е, казваха. Озовава се пред теб, точно когато най-малко я очакваш.

— А, Сюзън — каза госпожица Батс, а по лицето й пробяга скована усмивка, също като нервен тик у разтревожена овца. — Заповядай, седни.

— Разбира се, госпожице.

Госпожица Батс прелисти страниците.

— Сюзън…

— Да?

— Неприятно ми е да го кажа, но явно отново не си била забелязвана в часовете.

— Не разбирам.

Директорката се наведе напред. Чувстваше леко раздразнение от самата себе си, но… имаше нещо откровено неприятно у това дете. От академична гледна точка то беше блестящо по предметите, които й харесваха, разбира се, но точно в това беше проблемът. Тя беше брилянтна по същия начин, по който диамантът е брилянтен — целият в хладни и остри ръбове.

— Пак ли… правиш това? — попита тя. — Обеща ми, че ще престанеш с тези глупости.

— Моля, госпожице?

— Отново се правиш на невидима, така ли е?

Сюзън се изчерви. Същото, само че в по-малко розово, направи и госпожица Батс. Наистина, помисли си тя, това е смехотворно. Противоречи на здравия разум. То е… о, не…

Обърна глава и затвори очи.

— Да? — отвърна Сюзън, тъкмо преди госпожица Батс да изрече: „Сюзън?“

Директорката потрепери. Това беше още едно от нещата, които учителите отбелязваха. Понякога Сюзън отговаряше на въпросите точно преди да й ги зададеш…

Окопити се.

— Но присъстваш в клас, нали?

— Разбира се.

„Смехотворно.“

„Не беше невидимост, говореше си тя. Тя просто се прави незабележима. Тя… кой…“

Съсредоточи се. Беше си написала малка бележка точно за такива случаи и я беше забола върху папката.

Прочете:

Разговаряш със Сюзън Сто Хелит. Опитай се да не го забравяш.

— Сюзън? — осмели се да каже.

— Да, госпожице?

Ако се съсредоточеше, Сюзън седеше пред нея. Ако направеше усилие, чуваше гласа на момичето. Само дето трябваше да се пребори с натрапчивото желание да повярва, че е сама.

— Опасявам се, че госпожица Камбър и госпожица Грегс се оплакаха от теб — успя да изрече.

— Винаги съм в клас.

— Сигурно. Госпожица Трейтър и Госпожица Стамп казват, че те виждат непрекъснато. — Това беше предизвикало голям спор сред учителския състав. — Защото Логиката и Математиката ти харесват, а не обичаш часовете по Език и История, така ли?

Госпожица Батс се съсредоточи. Изключено беше детето да е излязло от стаята. Ако наистина си напрегнеше мозъка, едва-едва успяваше да долови някакъв глас, който казваше:

— Не знам, госпожице.

— Сюзън, наистина е крайно неприятно, когато…

Госпожица Батс млъкна. Огледа кабинета, после погледът й се спря върху една бележка, забучена към листата пред нея. Като че ли я прочете, озадачи се за един миг, след което я нави и я пусна в кошчето за отпадъци. Взе перодръжка и след мигновено вторачване в пространството насочи вниманието си към школските дела.

Сюзън почака учтиво известно време, после стана и напусна колкото се може по-тихо.

Някои неща трябва да се случват преди други неща. Боговете си играят игрички със съдбата на хората. Но първо трябва да поставят всички фигури на игралната дъска и хубаво да се огледат за заровете.

Точно тогава в малката планинска страна Лламедос валеше. Винаги си валеше в Лламедос. Дъждът беше основният експортен продукт на страната. Тя имаше дъждовни мини.

Имп Барда седеше под вечнозеления храст по-скоро по навик, отколкото с някаква истинска надежда, че той ще го предпази от дъжда. Водата просто се процеждаше през острите, покрити с шипове листа и образуваше ручейчета надолу по клонките, така че храстът наистина представляваше един вид концентратор на дъжд. Спорадични буци дъжд се плисваха връз главата на Имп.