Тери Пратчет - Музика на душата

И даваше плодове, по същия начин, както от торовете се раждат червеи — плодове като господин Клийт. Той не беше лош човек, според стандартните определения; по същия начин, по който разнасящият чума плъх не е — от безпристрастна гледна точка — лошо животно.

Господин Клийт се трудеше здраво в името на събратята си. Беше отдал живота си на това. Защото на света съществуват много неща, които трябва да бъдат свършени, а хората не искат да се занимават с тях, затова са признателни на господин Клийт, че ги върши вместо тях. Да следи регистрите, например. Да се грижи списъците с членовете да са винаги поддържани. Да подрежда. Да организира.

Поработи здраво за Гилдията на Крадците, макар че никога не крадеше, поне не в обичайно влагания смисъл. После се освободи едно доста по-високопоставено място в Гилдията на Глупаците, а господин Клийт не беше глупак. И най-накрая пое секретарската работа на Музикантите.

Технически погледнато, редно беше да е музикант. Така че, купи си гребен и хартия. Дотогава Гилдията я бяха ръководили истински музиканти и следователно списъкът на членовете никакъв го нямаше, а почти никой не беше плащал никакви такси напоследък, така че Организацията дължеше няколко хиляди долара на трола Хризопрас при течаща наказателна лихва, даже нямаше нужда да го проверява.

Когато господин Клийт отвори първата от занемарените счетоводни книги и се вгледа в неорганизираната бъркотия, обзе го дълбоко и чудно усещане. От този момент нататък, никога не погледна назад. Беше прекарал много време да гледа все надолу. И макар че Гилдията си имаше президент и съвет, тя също така си имаше и господин Клийт, който отчиташе протоколите, грижеше се нещата да вървят гладко и много тихичко си се усмихваше сам на себе си. Странен, но много успокояващ е фактът, че винаги когато хората отхвърлят игото на тираните и тръгнат да се самоуправляват, точно тогава като гъба след дъжд пониква и някой господин Клийт.

Ха. Ха. Ха. Господин Клийт се смееше на разни неща в обратна пропорционалност на действителния хумор в ситуацията.

— Но това са глупости!

— Добре дошли в чудния свят на икономиката на Гилдията — каза господин Клийт. — Ха. Ха. Ха.

— Ами какво ще стане, ако свирим, без да сме в Гиллдията? — попита Имп. — Ще ни конфискувате лли инструментите?

— Като начало — отвърна президентът. — А после, един вид ви ги връщаме. Ха. Ха. Ха. Случайно… ти да не си елф?

— Седемдесет и пет доллара е престъплление — говореше Имп, докато се мъкнеха из смрачаващите се улици.

— По-лошо и от престъпление — рече Глод. — Чух, че Гилдията на Крадците взимала само процент.

— А ти дават там, членство в Гилдията, както си му е реда — боботеше Лиас. — Даже и пенсия. А ’сека година ги водят един ден на екскурзия до Куирм с пикник.

— Музиката трябва да бъде безпллатна — рече Имп.

— И какво ще правим сега? — попита Лиас.

— Някой да има някакви пари? — попита Глод.

— Имам един долар — рече Лиас.

— И няколлко пенита — добави Имп.

— Тогава отиваме да се наядем прилично — рече Глод. — Точно тук.

Посочи табела.

— „Гозби в Дупката на Гимлет“? — попита Лиас. — Гимлет? Звучи ми като джудже. Дребночели и такива ми ти работи?

— Сега вече приготвя и тролска храна — каза Глод. — Реши да остави настрана етническите различия в името на повечето пари, които може да направи. Пет вида въглища, седем вида кокс и пепел, седименти, от които лигите ти ще потекат. Ще ти хареса.

— И хлляб за джуджета? — попита Имп.

— На теб ти харесва хлябът на джуджетата? — попита Глод.

— Обожавам го — отвърна Имп.

— Какво, истински хляб за джуджета? — попита Глод. — Сигурен ли си?

— Да. Хубав е и хрупкав.

Глод сви рамене.

— Ето още едно доказателство — рече. — Никой, който обича хляба на джуджетата, не може да е елф.

Заведението беше почти празно. Едно джудже в престилка, която му стигаше до под мишниците, ги гледаше през ръба на тезгяха.

— Приготвяте ли пържени плъхове? — попита Глод.

— Най-добрия пържен плъх в целия град — отвърна Гимлет.

— Браво. Дай ми четири пържени плъха.

— И маллко хлляб за джуджета — каза Имп.

— И малко кокс — търпеливо рече Лиас.

— Искате глави от плъхове или крака?

— Не. Четири пържени плъха.

— И малко кокс.

— Кетчуп искате ли на плъховете?

— Не.

— _Сигурен_ ли сте?

— Никакъв кетчуп.

— И малко кокс.

— И две твърдо сварени яйца — каза Имп.

Другите го погледнаха озадачено.