Тери Пратчет - Музика на душата

— Добре — каза Глод.

Обърна се към старата жена.

— На това не му се вика музикален инструмент, нали така? — попита. — Погледнете го, че то половината му даже я няма.

— Гллод, не мислля, че… — започна Имп. Под ръката му струните трепереха.

Старицата погледна към нещото.

— Десет долара — рече тя.

— Десет долара? Десет долара? — възкликна Глод. — Че то не струва и два!

— Точно така — отвърна старицата. Тя се поразвесели гадничко, сякаш се готвеше за битка, в която няма да бъдат спестени никакви средства.

— А и е стара — каза Глод.

— Антика.

— Я чуй тоя тон. Фалшив е.

— Топъл е. В наши дни такова майсторство няма.

— Само защото ние сме майстори!

Имп отново погледна към нещото. Струните сами резонираха. Имаха синя окраска и бяха леко мъгляви, като че ли никога не преставаха да вибрират.

Приближи я до устата си и прошепна:

— Имп.

Струните забръмчаха.

Сега забеляза следата от тебешира. Почти се беше изтрила. И представляваше една-единствена резка. Само едно драсване с тебешир…

Глод беше в стихията си. Джуджетата се славят като най-запалените по финансовите пазарлъци, като отстъпват по находчивост и наглост само на старите жени. Имп се опита да следи какво става.

— Добре тогава — говореше Глод, — споразумяхме се, нали така?

— Споразумяхме се — отвърна старицата. — И да не си си плюл на ръката преди да се ръкуваме, че не е хигиенично.

Глод се обърна към Имп.

— Мисля, че се справих много добре.

— Добре. Сллушай, това е много…

— Имаш ли дванайсет долара?

— Какво?

— Нещо като пазарлък, струва ми се.

Зад тях нещо тупна. Появи се Лиас, като търкаляше един много голям барабан и носеше няколко цимбала под мишница.

— Казах, че нямам пари! — изсъска Имп.

— Да, но… ами, всички казват, че нямат пари. Нормално е. Никой не ходи насам-натам да разправя, че има пари. Ама ти наистина ли нямаш никакви пари?

— Не!

— Дори и дванайсет долара?

— Не!

Лиас тръшна барабана, цимбалите и купчината нотни листи върху тезгяха.

— Колко струва всичко? — попита той.

— Петнайсет долара — отговори старицата.

Лиас въздъхна и се изправи. За един миг погледът му се зарея някъде надалече, след което той се тресна по ченето. Порови малко из устата си с пръст и извади…

Имп се облещи.

— Ей, нека погледна — каза Глод. Грабна нещото от непротестиращите пръсти на Лиас и внимателно го разгледа. — Ей, това са най-малко петдесет карата!

— _Това_ не го ща — рече старицата. — Било е в тролска уста!

— Ама ядеш яйца, нали? — попита Глод. — Пък и всеки знае, че тролските зъби са чист диамант.

Старата жена взе зъба и го огледа на светлината от свещта.

— Ако го занеса на някой от бижутерите на Невъзможната улица, ще ми каже, че струва двеста долара — каза Глод.

— Е, аз пък ти казвам, че тук той струва петнайсет — отвърна бабата. Диамантът изчезна като по магия някъде из нея. Тя ги дари с щедра, нова усмивка.

— _Защо_ просто не й я отмъкнахме? — попита Глод, вече навън.

— Защото тя е една бедна, беззащитна стара жена — каза Имп.

— Точно това имах предвид!

Глод погледна нагоре към Лиас.

— На теб цялата ти уста ли е пълна с такива работи?

— Аха.

— Ами аз дължа на хазаина си наем за два мес…

— Хич и не си го помисляй — хладнокръвно го пресече тролът.

Зад гърба им вратата се затръшна.

— Виж какво, я по-бодро — каза Глод. — Утре ще уредя публика. Не се притеснявайте. Познавам всички в този град. Трима сме… е, това вече е група.

— Даже не сме репетиралли заедно както трябва — каза Имп.

— Ще репетираме в движение — каза Глод. — Добре дошли в света на професионалните музиканти.

Сюзън не знаеше много за историята. Винаги й се струваше изключително тъп предмет. Едни и същи глупави неща се повтаряха отново и отново от досадни хора. Какъв беше смисълът? Всеки следващ крал беше досущ като предишния.

Класът учеше за някакво въстание, в което някакви селяни искаха да престанат да бъдат селяни и тъй като благородниците бяха победили, бяха престанали да бъдат селяни наистина бързо. Ако си бяха направили труда да се научат да четат и да се запознаят с някоя и друга книга по история, биха научили за несигурните качества на неща като коси и вили, използвани в сражения срещу арбалети и мечове.

Известно време тя слуша без особен интерес, докато не я налегна скуката, след което извади една книга и се остави да изчезне от погледа на света.