Тери Пратчет - Музика на душата

— Доста дъллго второ име.

Почти се беше стъмнило, когато стигнаха до магазина, точно срещу високите стени на Невидимия Университет. Приличаше на търговски център за музикални инструменти, с дублиращи функции и на заложна къща, тъй като всеки един музикант все трябва по някое време от живота си да се раздели с инструмента си, ако иска да се наяде и да се наспи на закрито.

— Купувал ли си някога нещо оттук? — попита Лиас.

— Не… поне не си спомням — отвърна Глод.

— Затворено е — каза Лиас.

Глод потропа на вратата. След известно време тя се открехна, точно колкото да се покаже тънка ивица лице, принадлежащо на някаква старица.

— Искаме да купим инструмент, гос’жо — рече Имп.

Едно око и част от устни го изгледаха отгоре до долу.

— Ти човек ли си?

— Да, гос’жо.

— Добре, тогава.

Магазинът се осветяваше от няколко свещи. Старицата се оттегли на безопасно място зад тезгяха, откъдето ги заоглежда много внимателно за някакви признаци дали са способни да я убият в кревата.

Триото се движеше внимателно сред инвентара. Изглеждаше сякаш магазинът е събирал стоката си от непотърсени залози през вековете. Музикантите често оставаха без пари; това беше една от дефинициите за музикант. Имаше бойни рогове. Имаше лютни. Имаше барабани.

— Вехтории — промърмори Имп.

Глод издуха праха от един крамхорн и го поднесе към устните си, докарвайки звук като призрак от препържено бобено зърно.

— Струва ми се, че вътре има умряла мишка — каза той, като се взираше във вътрешността му.

— Беше си съвсем наред преди да го надуеш — отяде му се старицата.

Последва лавина от цимбали от другия край на магазина.

— Съжалявам — извика Лиас.

Глод вдигна капака на някакъв инструмент, съвършено непознат за Имп. Откри се цял ред клавиши. Глод прокара късите си пръсти по тях, изкарвайки тъжни тенекиени звуци.

— Какво е това? — прошепна Имп.

— Клавесин — каза джуджето.

— Може лли да ни е от поллза?

— Не мисля.

Имп се изправи. Усети, че го наблюдават. Старата жена наистина гледаше, но имаше нещо друго…

— Няма смисълл. Тук няма нищо — високо каза той.

— Ей, какво беше това? — попита Глод.

— Рекох, че тук…

— Чух нещо.

— Какво?

— Ето пак.

Зад тях последва серия от трясъци и думкане, когато Лиас измъкна бас флигорна от някакъв куп стари пюпитри и се опита да духне през острата част.

— Когато заговори, се чу странен звук — рече Глод. — Кажи нещо.

Имп се поколеба, както става с хората, ако след като цял живот са говорили на някакъв език, ги помолят „кажи нещо“.

— Имп? — попита.

— ХАМ — Хам-хам.

— Дойде от…

— ХУА — Хуа-хуа.

Глод отмести купчина древни нотни листа. Зад нея се намираше цяло музикално гробище, включително един барабан без кожа, комплект Ланкърски гайди без свирките и една самотна марака, която най-вероятно би послужила на някой танцьор на Зен фламенко.

И нещо друго.

Джуджето го измъкна. Приличаше много слабо на китара, издялана от парче старинно дърво с тъпо каменно сечиво. Макар че джуджетата по правило не свирят на струнни инструменти, Глод можеше да познае китара като види такава. Предполагаше се да имат формата на жена, но това беше само в случай, че си помислиш, че жените нямат крака, а дълъг врат и твърде много уши.

— Имп? — каза той.

— Да?

— Уауууаууу.

Звукът имаше остър като бръснач, настойчив тон. Имаше дванайсет струни, но тялото на инструмента беше от масивно дърво, съвсем не кухо — кажи-речи беше само скелет, който да опъва струните.

— Резонира с гласа ти — каза Глод.

— Как може…?

— Уаум-уа.

Глод притисна ръка към струните и направи знак на другите двама да се приближат по-наблизо.

— Точно до Университета сме — прошепна той. — Магията се просмуква. Това е всеизвестен факт. Или може би някой магьосник я е заложил. Я не стой като дърво. Можеш ли да свириш на китара?

Имп пребледня.

— Искаш да кажеш… все едно народна музика?

Взе инструмента. На народната музика не се гледаше с добро око в Лламедос, а пък пеенето й се осъждаше много строго. Смяташе се, че някой, който зърва красива млада девица в майската утрин, има правото да предприеме каквито мерки сметне за необходимо, но без това да се записва черно на бяло. Китарите се отричаха заради това, че са… ами, твърде елементарни.

Имп изсвири един акорд. Звукът, който се разнесе, не приличаше на нищо, което е чувал преди — беше пълен с резонанси и странно ехо, които като че ли побягнаха и се скриха сред отломъците инструменти, набраха допълнителна хармония и после отскочиха отново назад. От това го полазиха тръпки по гърба. Но даже и най-лошият музикант на света трябва да си има някакъв инструмент…