Тери Пратчет - Музика на душата

— Музиката е… в камъните — каза Имп. — Просто трябва да я освободиш. Във всичко има музика, стига да знаеш как да я откриеш.

— Мога ли да опитам онзи риф — каза Лиас. Той взе чуковете и пак се намести зад камъните.

— БАм-боп пак боп и бим бам бум.

— Какво им направи? — попита той. — Звучат… диво.

— На мен ми прозвуча добре — каза Глод. — Далеч по-добре.

Тази нощ Имп спа заклещен между съвсем малкото легло на Глод и туловището на Лиас. След малко захърка.

Досами него струните бръмчаха тихо в хармония. Унесен в почти недоловимия им тон, той съвсем забрави за лирата си.

Сюзън се събуди. Нещо я теглеше за ухото.

Отвори очи.

— ЦЪЪРР?

— О, неее…

Изправи се в леглото. Другите момичета спяха. Прозорецът беше отворен, тъй като училището щедро приветстваше чистия въздух. Намираше се в огромни количества и то безплатно.

Плъхът-скелет скочи на перваза на прозореца и после, след като се увери, че тя го гледа, изскочи в нощта.

Както се очертаваше пред Сюзън, светът предлагаше два избора. Да се върне в леглото или да последва плъха.

Което би било много глупаво. Загубените героини от книгите правеха такива неща. И се озоваваха в някой идиотски свят със зли духове и слабоумни говорещи животни. А те бяха такива тъжни, сополиви момичета. Винаги оставяха нещата да им се случат, без да направят никакво усилие. Само се размотаваха насам-натам и повтаряха неща като „О, божичко мили!“, когато беше очевидно, че всяко разумно човешко същество може за съвсем кратко време да въведе ред в нещата.

Всъщност, като си помислеше човек по този начин, съблазнително беше… Светът беше пълен с твърде много лигаво мислене. Тя непрекъснато си повтаряше, че задачата на хора като нея самата, ако съществуваха и други, е да го подредят.

Облече си халата и се прекачи през перваза, като се държеше до последния момент, и тупна в една цветна леха.

Плъхът представляваше една мъничка фигурка, стрелкаща се през лунната морава. Последва го покрай конюшните, където той изчезна някъде в сенките.

Докато тя стоеше там, чувствайки се леко вкочанена и далеч повече идиотски, той се завърна, като влачеше някакъв предмет, доста по-голям от самия него. Приличаше на купчина стари дрипи.

Плъхът-скелет я заобиколи и яко ритна опърпания вързоп.

— Добре, добре!

Вързопът отвори едно око, което се завъртя диво, докато не се фокусира върху Сюзън.

— Предупреждавам те — рече вързопът, — не казвам думата с Н.

— Моля? — попита Сюзън.

Вързопът се претърколи, изправи се с мъка на крака и протегна две покрити с пърхот крила. Плъхът престана да го рита.

— Аз съм гарван, ясно? — рече той. — Една от малкото птици, които могат да говорят. Първото нещо, което хората казват, е: „О! Ти си гарван, давай, кажи думата с Н…“ Ако вземах по едно пени всеки път, когато това става, щях да съм…

— ЦЪЪРР.

— Добре, добре. — Гарванът напери пера. — Това нещо тук е Смърт на Плъховете. Виждаш косата и качулката, нали така? Смърт на Плъховете. Много е важен в света на плъховете.

Смърт на Плъховете се поклони.

— Много време прекарва под хамбари и навсякъде, където хората са оставили чиния трици, украсена със стрихнин — каза гарванът. — Много е съзнателен.

— ЦЪЪРР.

— Добре. Какво иска това… той от мен? — попита Сюзън. — Аз не съм плъх.

— Много си проницателна — отвърна гарванът. — Виж какво, аз не съм се натискал за тая работа, нали разбираш. Бях си заспал на черепа, а в следващия миг той вече ме беше сграбчил за крака. След като съм гарван, както вече казах, аз естествено съм окултна птица…

— Извинявай — рече Сюзън. — Знам, че това е само един сън, така че искам да съм сигурна, че го разбирам. Ти казваш… че си бил заспал на черепа си?

— Е, не на моя собствен череп — отвърна гарванът. — На нечий друг.

— Чий?

Гарванът диво извъртя очи. Никога не успяваше да ги накара и двете да гледат в една и съща посока. Сюзън трябваше да положи усилия да не обикаля около него, за да ги проследи.

— Откъде да знам? Да не би да ги намирам с табела отгоре? — каза той. — Просто череп. Слушай… Аз работя за оня магьосник, ясно ли е? Там долу в града. По цял ден седя на черепа и грача срещу хората…

— Защо?

— _Защото_ гарван, който седи на череп и грачи е точно толкова част от същинския магьоснически modus operandi 4 4 Начин на действие — Бел.пр. , колкото са и големите капещи свещи и старият препариран алигатор, окачен под тавана. Нищо ли не знаеш? А пък аз си мислех, че всеки, който знае поне нещо за нещо, знае поне това. Ами, един истински магьосник може по-скоро да няма пенещото се зелено вещество в бутилки, отколкото да е без гарвана си, настанил се върху череп и грачещ…