Тери Пратчет - Музика на душата

Момичетата трябваше да се движат на групи най-малко по три. Опасността, според предполагаемия личен опит на госпожица Батс, не можеше да застигне групи от повече от две.

Във всеки случай, беше определено крайно невероятно тя да се случи на някоя група, която включваше Принцеса Джейд 9 9 Jade — нефрит. (англ.) — Бел.пр. и Глория Тогздотър.

Собственичките на училището първоначално се притесняваха да приемат една тролка, но бащата на Джейд беше цар на цяла планина, а винаги звучеше добре да имаш някоя кралска особа в списъка на учащите се. А и освен това, както госпожица Батс бе обърнала внимание на госпожица Делкрос, наше задължение е да ги стимулираме, щом показват някаква склонност да се превърнат в истински хора, пък и царят всъщност е много чаровен и ме уверява, че дори не може да си спомни кога за последен път е изял някого. Джейд беше зле със зрението — факт, който я извиняваше от излагането на ненужна слънчева светлина, и плетеше метални ризници в часовете по трудово.

Глория пък беше отстранена от часовете по физкултура поради склонността й да използва брадвата си по заплашителен начин. Госпожица Батс бе намекнала, че брадвата не е оръжие, подобаващо на една дама, пък била тя и джудже, но Глория пък бе изтъкнала, че — напротив — тя й е била завещана от баба й, на която е принадлежала цял живот и тя я е лъскала всяка събота, даже и да не я е използвала през тази една седмица. Имаше нещо в начина, по който тя я сграбчваше, което караше даже и госпожица Батс да отстъпи. За да демонстрира сговорчивост, Глория се отказа от железния си шлем и макар че не си бръснеше брадата не съществуваше правило, което да забранява на момичетата да носят бради, дълги една педя, — то поне си я сплиташе. И я връзваше с панделки в цветовете на училището.

Сюзън се чувстваше странно добре в тяхната компания и това бе заслужило сдържаната похвала на госпожица Батс. Колко мило от нейна страна, че е толкова дружелюбна, казваше тя. Сюзън беше изненадана. Никога не й беше минавало през ума, че някой наистина използва думи като „дружелюбен“.

Трите се връщаха лека-полека по буковата алея покрай игрището.

— Не разбирам спорта — рече Глория, докато гледаше ятото пухтящи млади жени, които препускаха през баира.

— Има една тролска игра — каза Джейд. — Нарича се „ааргруха“.

— Как се играе? — попита Сюзън.

— Ъ-ъ… откъсваш някоя човешка глава и после я риташ със специални ботуши, направени от обсидиан, докато улучиш целта или пък докато тя се пръсне. Но вече не се играе, разбира се — бързо добави тя.

— И на мен така ми се струва — каза Сюзън.

— Сигурно защото никой не знае как да направи ботушите — каза Глория.

— Предполагам, че ако се играеше и днес, някой като Желязната Лили щеше да търчи насам-натам по тъч линията и да крещи: „Хвани я тая глава бе, разплута чавко такава!“ — каза Джейд.

Известно време повървяха мълчешком.

— Струва ми се — предпазливо започна Глория, — че всъщност, вероятно не би го направила.

— Ей, ама вие двете не сте ли забелязали нещо… странно напоследък, а? — попита Сюзън.

— Като какво например? — попита Глория.

— Ами, например… плъхове… — каза Сюзън.

— Не съм виждала плъхове в училището — отвърна Глория. — А имам добро зрение.

— Искам да кажа… странни плъхове — каза Сюзън.

Бяха се изравнили с конюшните. Това по принцип беше мястото, където се помещаваха двата коня, които теглеха каретата на училището, както и временен подслон за няколкото коня, принадлежащи на момичетата, които не можеха да се разделят с тях.

Съществува един особен вид момичета, които не са способни да си разтребят стаята даже и животът им да зависи от това, но които ще се борят на живот и смърт за привилегията да им разрешат цял ден да рият тор в конюшнята. Това беше чудо, напълно необяснимо за Сюзън. Нямаше нищо против конете, но не можеше да проумее разните му там юздечки, поводи и букаи. И въобще не можеше да разбере защо трябва да се измерват на „длани“, когато съществуваха абсолютно нормални инчове, които да свършат работа. След като бе наблюдавала обутите в дълги бричове момичета, които се суетяха покрай конюшните, тя реши, че това е понеже те не могат да разберат сложни уреди като линиите. И им го беше казала.

— Добре — рече Сюзън. — Ами гарвани?

Нещо й духна в ухото.

Тя се завъртя.

Белият кон стоеше насред двора като лош специален ефект. Беше твърде ярък. Светеше. Приличаше на единственото истинско нещо в един свят на бледи форми. Сравнен с охранените понита, които обикновено заемаха яхъра, беше гигант.