Тери Пратчет - Музика на душата

— АЗ МИСЛЯ, ЧЕ ТИ ПРОСТО ИЗЛЕЗЕ НАВЪН ЗА СРЕДНОЩНА ЛУННА РАЗХОДКА.

— О! Всичко е наред, тогава.

Смърт се прокашля.

— ПРЕДПОЛАГАМ…?

— Моля?

— ЗНАМ, ЧЕ ТОВА Е СМЕШНО, НАИСТИНА…

— Какво има?

— ПРЕДПОЛАГАМ… ДАЛИ НЕ БИ ЦЕЛУНАЛА СТАРИЯ СИ ДЯДО?

Сюзън се облещи срещу него.

Синият пламък в погледа на Смърт постепенно угасна и щом светлината умря, той така се впи в нейните очи, че ги изсмука в очните ябълки и тъмнината отвъд тях…

… която продължаваше и продължаваше, завинаги. Не съществуваше дума за нея. Дори и „вечността“ беше човешка идея. Даването на име й даваше дължина; честно казано, и то много дълга. Но тази тъмнина беше това, което оставаше, когато вечността свършеше. Там, където живееше Смърт. Сам.

Тя се пресегна, наведе главата му и целуна върха на черепа му. Беше гладък и бял като слонова кост, също като билярдна топка.

Тя се обърна и се вгледа в сенчестите сгради в опит да скрие смущението си.

— Само се надявам, че не съм забравила да оставя отворен прозорец. — Е, голяма работа? Трябваше да разбере, дори и въпреки, че се ядосваше сама на себе си, че пита. — Виж, там… ъъ, хората, които срещнах… знаеш ли дали някога отново ще ги ви…

Когато се обърна, там нямаше нищо. Бяха останали само няколко следи от копита, които избледняваха върху паветата.

Нямаше отворен прозорец. Тя се приближи към вратата и изкачи стълбите в тъмнината.

— Сюзън!

Сюзън усети как избледнява, за да се защити, по навик. Престана. Нямаше нужда от това. Никога не беше съществувала такава нужда.

Една фигура стоеше в края на коридора, в кръга от светлината на лампата.

— Да, госпожице Батс?

Директорката се вгледа в нея, като че ли я чакаше да направи нещо.

— Добре ли сте, госпожице Батс?

Учителката се окопити.

— Знаеш ли, че минава полунощ? Засрами се! А ти не си в леглото! И това определено не е ученическата ти униформа!

Сюзън наведе поглед. Винаги беше трудно да разбере всяка една дребна подробност. Тя още беше облечена в черната рокля с дантелата.

— Да, точно така. — Тя дари госпожица Батс с топла, приятелска усмивка.

— Е, съществуват училищни правила, знаеш това — каза госпожица Батс, но тонът й беше неуверен.

Сюзън я погали по ръката.

— Аз мисля, че те май са по-скоро само напътствия, а вие? Юлали?

Госпожица Батс отвори и затвори уста. А Сюзън си даде сметка, че жената всъщност е доста ниска. Тя имаше високо поведение и висок глас и висок стил, и беше висока във всяко едно отношение, с изключение на истинския си ръст. Удивително, тя очевидно успяваше да го скрие от хората.

— Но аз най-добре да си лягам в леглото — рече Сюзън, с мозък, който танцуваше по адреналина. — А и вие също. Твърде е късно да обикаляте на течението по коридорите на вашата възраст, не смятате ли? Пък и утре е последният ден. Не искате да изглеждате уморена, когато родителите пристигнат.

— Ъъ… да. Да. Благодаря ти, Сюзън.

Сюзън удостои клетата учителка с още една топла усмивка и се отправи към спалното помещение, където се съблече в тъмното и се пъхна между чаршафите.

Стаята беше тиха, с изключение на шума от девет кротко дишащи момичета плюс ритмичната приглушена лавина, която представляваше заспалата Принцеса Джейд.

И, след малко, шумът от някой, който хълцаше и се стараеше да не бъде чут. Продължи дълго. Имаше много да си наваксва.

Високо над света, Смърт кимна. Човек може да избере безсмъртието, или може да избере човещината.

Всеки трябва сам да го направи.

Беше последният ден от срока и следователно хаотичен. Някои момичета си тръгваха рано, течеше поток от родители от най-различни раси и дума не можеше и да става за каквото и да било учене. Беше общоприето навсякъде наоколо, че правилата са отменени.

Сюзън, Глория и Принцеса Джейд слязоха при цветния часовник. Показваше четвърт час до Маргаритката.

Сюзън се чувстваше изпразнена, но също така натегната като струна. Беше изненадана, че от пръстите й не изхвърчат искри.

Глория беше купила плик с пържена риба от магазина на Трите Рози. Миризма на силен оцет и стабилен холестерол се вдигаше от хартията, без вонята на пържено развалено, която обикновено допълваше познатата картина на продуктите на магазина.

— Баща ми казва, че трябва да се върна вкъщи и да се омъжа за някакъв трол — каза Джейд. — Ей, ако там вътре има някоя хубава рибена кост, тя е за мене.

— Виждала ли си го? — попита Сюзън.

— Не. Но баща ми казва, че имал страхотна голяма планина.