Тери Пратчет - Музика на душата

— Всички вие ще умрете при катастрофата!

— И ТОГАВА — каза Смърт, — МУЗИКАТА ЩЕ УМРЕ. И ТАНЦЪТ ЩЕ СПРЕ. ЦЕЛИЯТ ТАНЦ.

Призрачното джудже кихна.

— Плаща ни се за този номер, нали така? — попита то.

— ЩЕ ПОЛУЧИТЕ ВСЕЛЕНАТА.

— А бира безплатно?

Бъди притисна китарата. Погледът му срещна този на Сюзън.

Той вдигна ръка и засвири.

Единственият акорд прозвуча над дефилето, после отекна назад със странна хармония.

— БЛАГОДАРЯ ТИ — каза Смърт. Той пристъпи напред и пое китарата.

Премести се внезапно и разби нещото в една скала. Струните се разкъсаха, а нещо се ускори надалеч, към снега и звездите.

Смърт погледна към останките с известно задоволство.

— Е, ТОВА ВЕЧЕ Е МУЗИКА С КАМЪНИ В НЕЯ.

Той щракна с пръсти.

Луната изгря над Анкх-Морпорк.

Паркът беше пуст вече. Сребърната светлина струеше над изоставената сцена и калта и полуизядените наденички, които маркираха мястото, където е стояла публиката. Тук-там тя проблясваше върху изпочупени музикални капани.

След известно време част от калта се изправи и изплю още кал.

— Краш? Джимбо? Скам? — каза тя.

— Това ти ли си, Ноди? — обади се една тъжна фигура, висяща от една от малкото останали греди на сцената.

Калта извади още кал от ушите си.

— Така! Къде е Скам?

— Струва ми се, че го хвърлиха в езерото.

— Краш жив ли е?

Изпод куп развалини се чу стон.

— Жалко — каза Ноди с чувство.

Една фигура се измъкна от сенките, като шляпаше уморено.

Краш полу-допълзя, полу-изпадна от чакъла.

— Тряпфа дъ приснаетъ — изломоти той, тъй като на някакъв етап от представлението, една китара го беше цапнала през зъбите, — це т’фа беше Мусикъ С Камъни Ф Неъъ…

— Чудесно — каза Джимбо и се смъкна от гредата си. — Но следващия път, покорно благодаря, бих предпочел да опитам секса и наркотиците.

— Татко казваше, че ще ме убие, ако вземам наркотици — каза Ноди.

— Мозъкът ти е на наркотици… — каза Джимбо.

— Не, това е твоят мозък, Скам, ей на тая буца тука.

— О, браво. Благодаря.

— Точно сега най ще подхожда обезболяващо — рече Джимбо.

Малко по-близо до езерото една купчина зебло се плъзна настрани.

— Господин Ректоре?

— Да, господин Стибънс?

— Мисля, че някой ми стъпка шапката.

— Е, и какво?

— Тя още ми е на главата.

Ридкъли се изправи, за да облекчи болката в костите.

— Хайде, момче — каза той. — Хайде да си вървим вкъщи. Хич не съм сигурен, че още се интересувам от музика. Това е свят на херцове.

Една карета трополеше по лъкатушния планински път. Господин Клийт стоеше на капрата и шибаше конете.

Торбоустия се изправи несигурно на крака. Ръбът на скалата беше толкова близо, че се виждаше чак долу в тъмнината.

— Дотук ми дойде от всичко това! — изкрещя той и се опита да хване камшика.

— Млъквай! Никога няма да ги настигнем! — изкрещя Клийт.

— Е и какво от това? Кого го е грижа? На мен тяхната музика ми хареса!

Клийт се обърна. Изражението му беше ужасно.

— Предател!

Дебелият край на камшика уцели Торбоустия в стомаха. Той залитна назад, хвана се за края на каруцата и падна.

Протегнатата му ръка се залови за нещо, което му се стори тънко клонче в тъмнината. Той се залюля диво над пропастта, докато ботушите му не докоснаха скалата, а другата му ръка сграбчи един счупен кол на ограда.

Точно навреме, за да види как каретата продължи право напред. Пътят, от другата му страна, свиваше рязко.

Торбоустия стисна очи и здраво ги държа така, докато и последният писък, грохот и трясък не отмря. Когато отново отвори очи, беше тъкмо навреме, за да види как едно горящо колело подскача надолу по каньона.

— Господ да ме убие — рече той, — ама че късмет, че… имаше… нещо…

Погледът му се премести нагоре. И още по-нагоре.

— ДА. ИМАШЕ, НАЛИ?

Господин Клийт се изправи в останките от каретата. Ясно беше, че тя гори. Какъв късмет имах, помисли си той, че оцелях в това…

Фигура в черен плащ се приближи през пламъците.

Господин Клийт погледна към нея. Никога не беше вярвал в тези неща. Той никога в нищо не беше вярвал. Но ако беше вярвал, би повярвал в някой… по-голям.

Той погледна надолу към това, което беше мислел за свое тяло и си даде сметка, че вижда през него, и че то избледнява. — О, божичко — каза той. — Ха. Ха. Ха.

Фигурата се ухили и замахна с миниатюрната си коса.

— СНХ, СНХ, СНХ.

Много по-късно, хората слязоха долу в каньона и разсортираха останките на Господин Клийт от останките от всичко останало. Не бяха много.