Тери Пратчет - Музика на душата

— Не! Ти ги видя. Те са… душата на цялата тая бъркотия — каза Клийт. — Не можем да оставим това нещо да продължава така!

Торбоустия погледна встрани. Мисълта нахлуваше в съзнанието му, и то не за пръв път, че господин Клийт не е с всичкия си, че той е един от онези хора, които построяват собствената си гореща лудост от трезви и хладни частички. Торбоустия в никакъв случай не беше против фокстрота на пръстите и фандангото на черепите, но той никога не беше убивал, или поне не нарочно. На Торбоустия му бяха дали да разбере, че има душа и, макар че тя имаше няколко дупки по себе си и се беше поокъсала по краищата, той лелееше надеждата, че някой ден бог Рег ще му намери място в небесния оркестър. Човек не получаваше най-хубавите инструменти, ако беше убиец. Най-вероятно трябваше да свири на виола.

— Ами какво, ако просто ги зарежем? — попита той. — Те няма да се върнат…

— Затваряй си устата!

— Но няма смисъл…

Конете се изправиха на задните си крака. Каруцата се залюля. Нещо прелетя като ураган край тях и изчезна в тъмнината, оставяйки линия от сини пламъци, която премига известно време и после изгасна.

Смърт си даваше сметка, че по някое време ще трябва да спре. Но го обземаше и мисълта, че в който и мрачен речник да беше сътворена призрачната машина, думата „забави“ беше точно толкова немислима, колкото и „карай внимателно“.

В самата й природа не беше да намалява скоростта при никакви други обстоятелства, освен драматично пагубните, в края на третия стих.

Това беше проблемът с Музиката С Камъни В Нея. Обичаше да прави нещата по свой си начин.

Много бавно, като още се въртеше, предното колело се издигна над земята.

Абсолютен мрак изпълваше вселената.

Един глас проговори:

— Ти ли си това, Клиф?

— Ъхъ.

— Добре. Това аз ли съм: Глод?

— Ъхъ. Звучи като теб.

— Асфалт?

— Ас’ъм.

— Бъди?

— Глод?

— А… ъъ… дамата в черно?

— Да?

— Знаете ли къде се намираме, госпожице?

Под тях нямаше земя. Но Сюзън не усещаше, че се носи във въздуха. Тя просто стоеше. Фактът, че се намира върху нищо, беше незначителна подробност. Тя не падаше, защото нямаше къде да падне, нито пък откъде.

Никога не беше проявявала интерес към географията. Но изпитваше много силното усещане, че това място няма да бъде открито на нито един атлас.

— Не знам къде са ни телата — каза тя внимателно.

— О, добре — каза гласът на Глод. — Наистина? Аз съм тук, но ние не знаем къде ми е тялото? Ами парите ми?

Някъде далеч в тъмнината се чу шумът от леки стъпки. Те се приближаваха, бавно и устремено. И спряха.

Един глас каза:

— Едно. Едно. Едно, две. Едно, две.

После стъпките отново се отдалечиха.

След малко друг глас каза:

— Едно, две, три, четири…

И вселената се роди.

Не можеше да се нарече голям взрив. Това просто щеше да е шум, и единственото, което този шум можеше да създаде, беше още шум и космос, пълен с произволни частици.

Материята избухна към живот, очевидно като хаос, но всъщност като акорд. Акордът на абсолютната сила. Всичко, цялото накуп, изтичащо в един огромен поток, който съдържаше вътре в себе си, като обърнати надолу вкаменелости, всичко, което щеше да бъде.

И криволичеща през разширяващия се облак, оживяла, онази първа, дива, жива музика.

Тя имаше форма. Имаше ос. Имаше ритъм. Имаше пулс и човек можеше да танцува на нея.

Всичко танцуваше.

Един глас точно в главата на Сюзън каза: „И аз никога няма да умра.“

Тя каза, високо: „Частичка от теб има у всичко, което живее.“

— Да. Аз съм ритъмът на сърцето. Основният ритъм.

Тя още не виждаше останалите. Светлината струеше покрай нея.

— Но той изхвърли китарата.

— Аз исках той да живее за мен.

— Ти искаше той да умре за теб! В останките на каруцата!

— Каква е разликата? Той така или иначе щеше да е умрял. Но да умреш в музика… Хората винаги ще си спомнят песните, които той така и не успя да изпее. А те ще са най-великите песни.

Изживей живота си в един миг.

И после живей вечно. Не изчезвай.

— Върни ни обратно!

— Вие никога не сте напускали.

Тя премигна. Още бяха на пътя. Въздухът просветна и изпращя, и се изпълни с мокър сняг.

Тя се огледа и срещна ужасеното лице на Бъди.

— Трябва да се махаме…

Той вдигна ръка. Тя беше прозрачна.

Клиф почти беше изчезнал. Глод се опитваше да сграбчи дръжката на чантата с парите, но пръстите му се изплъзваха от нея. Лицето му беше изпълнено с ужаса от смъртта или може би от бедността.