Тери Пратчет - Музика на душата

— Така е по-добре…

Китарата изпищя. Тонът беше толкова висок, че проряза ушите като игла. Конете се дръпнаха нервно от поводите, след което отново се втурнаха напред.

— Дръж ги!

— Това и правя!

Глод се обърна, вкопчил се здраво в седалката.

— Изхвърли това нещо!

Бъди сграбчи китарата и се изправи, замахвайки с ръка назад, за да изхвърли нещото в дефилето. Поколеба се.

— Изхвърли я!

Клиф се изправи на крака и се опита да вземе китарата.

— Не!

Бъди замахна с нея над главата си и халоса трола брадата, събаряйки го назад.

— Не!

— Глод, забави ход…

А един бял кон ги задминаваше. Закачулена фигура се наклони към тях и сграбчи юздите.

Каруцата удари о камък и полетя във въздуха за един миг, преди да се разбие на пътя. Асфалт чу как подпорите се разцепиха, когато колелата се блъснаха в оградата, видя как ремъкът на хамута се скъса, усети как каруцата се завърта…

… и спира.

Толкова много се случи след това, че Глод никога никому не разказа за усещането, което изпита: че макар, че каруцата съвсем определено се беше вклинила несигурно на ръба на скалата, тя освен това и полетя, премятайки се отново и отново, надолу към скалите…

Глод отвори очи. Образът го теглеше като лош сън. Но той се беше проснал насред каруцата, докато тя се изви на верев, а главата му лежеше на задната дъска.

Гледаше точно в пропастта. Зад него изскърца дърво.

Някой го държеше за крака.

— Кой е? — прошепна той, да не би по-силните думи да изпратят каруцата долу в скалите.

— Аз съм, Асфалт. Кой е този, който ме държи за крака?

— Аз — каза Клиф. — Ти за какво се държиш, Глод?

— Само… за нещо, за което изплъзващата ми се ръка успя да се закачи — каза Глод.

Каруцата отново изскърца.

— Златото, нали? — попита Асфалт. — Признай си. Ти се държиш за златото.

— Идиот такъв! — извика Клиф. — Пусни го, или ще умрем!

— Да пуснеш пет хиляди долара е все едно да умреш — каза Глод.

— Глупак! Не можеш да го вземеш със себе си!

Асфалт се помъчи да се залови за дървото. Каруцата се помести.

— Само след минутка ще е точно обратното — промърмори той.

— И така — каза Клиф, докато каруцата хлътна с още няколко сантиметра надолу, — кой държи Бъди?

Настъпи мълчание, докато тримата брояха крайниците и продълженията си към тях.

— Аз… ъ… мисля, че той може и да е изпаднал — каза Глод.

Прозвучаха четири акорда.

Бъди висеше от едно от задните колела с крака над пропастта и се дръпна конвулсивно, щом музиката изсвири осемтонен риф в душата му.

Никога да не остарее. Никога да не умре. Жив завинаги в този един последен нажежен до бяло момент, когато тълпата пищеше. Когато всяка нота беше сърдечен удар. Да изгори на небето.

Ти никога няма да остарееш. Те никога няма да кажат, че си умрял.

Това е сделката. Ти ще си най-великият музикант на света.

Живей бързо. Умри млад.

Музиката теглеше душата му.

Краката на Бъди се вдигнаха бавно и докоснаха камъка на скалата. Той се закрепи, затворил очи и дръпна колелото.

Една ръка докосна рамото му.

— Не!

Бъди ококори очи.

Обърна глава и се озова лице в лице срещу Сюзън, после погледна нагоре към каруцата.

— Какво…? — попита той, гласът му размазан от шока.

Той отпусна едната си ръка и непохватно затърси ремъка на китарата, като я смъкна от рамото си. Струните извиха от болка, когато той я сграбчи за грифа и я метна в мрака.

Другата му ръка се изплъзна от замръзващото колело и той падна в дефилето.

Последва бяло петно. Той се приземи тежко върху нещо кадифено и с мирис на конска пот.

Сюзън го подкрепи със свободната си ръка, докато караше Бинки нагоре през суграшицата.

Конят слезе на пътя, а Бъди се спусна в калта. Вдигна се на лакти.

— Ти?

— Аз — отвърна Сюзън.

Сюзън извади косата от кобура й. Острието изскочи; снежинките, които падаха върху него, се разсичаха леко на две половини без никаква пауза по пътя им надолу.

— Да вземем приятелите ти, а?

Във въздуха се появи триене, сякаш цялото внимание на света се беше фокусирало. Смърт гледаше бъдещето.

— О, ПО ДЯВОЛИТЕ!

Нещата се разпадаха. Библиотекарят беше направил каквото беше по силите му, но просто кост и дърво само не можеха да понесат такова натягане. Пера и мъниста се завихриха и се приземиха, димящи, на пътя. Едно колело се откъсна от оста си и отскочи нанякъде, пръскайки спици, щом машината се изви почти хоризонтално.

Не направи кой знае каква разлика. Нещо като душа проблесна във въздуха, където преди това бяха липсващите парчета.