Тери Пратчет - Музика на душата

Ако човек вземеше светеща машина, после я залееше със светлина, така че да се появят лъчи и бляскави петна, а след това махнеше машината, и оставеше само светлината…

Остана само конският череп. Той и задното колело, което сега се завъртя в разклонени светкавици само от премигваща светлина, и вече тлееше.

Нещото избръмча покрай Диблър, като принуди коня му да го хвърли в канавката.

Смърт беше свикнал да пътува бързо. На теория той вече беше навсякъде, като очакваше почти всичко. Най-бързият начин за пътуване е да си там вече.

Но той никога не беше се движил толкова бързо, като в същото време се движеше толкова бавно. Пейзажът често пъти се беше оказвал замъглено петно, но никога бидейки в същото време едва на една педя от коляното му по завоите.

Каруцата отново се помръдна. Сега дори и Клиф гледаше надолу в тъмнината.

Нещо го докосна по рамото.

— ДРЪЖ СЕ ЗА ТОВА. НО НЕ ДОКОСВАЙ ОСТРИЕТО.

Бъди се наведе край него.

— Глод, ако пуснеш чантата, мога да…

— Хич и не си го помисляй.

— В савана няма джобове, Глод.

— Значи не си случил с шивача.

Най-накрая Бъди сграбчи един свободен крак и дръпна. Всички едновременно, скупчвайки се един връз друг, Групата се измъкна обратно на пътя. И се обърнаха, за да се озоват лице в лице срещу Сюзън.

— Бял кон — каза Асфалт. — Черно наметало. Коса. Хм.

— И ти лли я виждаш? — попита Бъди.

— Надявам се, че няма да съжалим, че сме го направили — каза Клиф.

Сюзън вдигна един пясъчен часовник и критично се вгледа в него.

— Предполагам, че вече е твърде късно, за да сключим нещо като сделка? — попита Глод.

— Просто гледам дали сте мъртви или не — каза Сюзън.

— Аз мисля, че съм жив — каза Глод.

— Дръж се здраво за тази мисъл.

Обърнаха се, щом нещо изскърца. Каруцата бавно се плъзна напред и падна в дефилето. Чу се трясък, когато тя се удари в камък насред пътя към дъното, и после едно по-далечно тупване, когато се разби в скалите. Надигна се едно „уууоумпф“ и оранжеви пламъци изригнаха, щом маслото от лампите експлодира.

Изпод останките, провлачвайки огнена диря, се изтърколи горящо колело.

— Ние щяхме да сме там — каза Клиф.

— Мислиш, че може би сега сме в по-добро положение? — рече Глод.

— Да — отвърна Клиф. — Защото не умираме в останките на горяща каруца.

— Да, но това момиче изглежда малко… окултно.

— На мен ми харесва. Пред това да съм жив опечен, предпочитам окултното без да се замисля.

Зад тях, Бъди се обърна към Сюзън.

— Аз… мисля, че го разбрах — каза тя. — Музиката… изкриви историята, струва ми се. Тя не се предполага да е в нашата история. Можеш ли да си спомниш откъде си я взел?

Бъди просто гледаше. Когато привлекателно момиче на бял кон те е спасило от сигурна смърт, не очакваш проверочен изпит по интелигентност.

— Един магазин в Анкх-Морпорк — каза Клиф.

— Загадъчен стар магазин?

— Не по-загадъчен от всички останали. Там…

— Върнахте ли се там? Още ли беше там? На същото място ли беше?

— Да — каза Клиф.

— Не — каза Глод.

— С много интересна стока, която искахте да вземете и да научите повече за нея?

— Да! — казаха Глод и Клиф едновременно.

— О! — възкликна Сюзън. — От онези магазини.

— Знаех си аз, че не е оттук — каза Глод. — Казвах ли аз, че не е оттук? Наистина казвах, че не е оттук. Казвах, че е свръхестествен.

— Аз пък си мислех, че това означава продълговат — каза Асфалт.

Клиф протегна ръка.

— Снегът е спрял — каза той.

— Пуснах я в дефиллето — каза Бъди. — Аз… тя не ми трябваше вече. Сигурно се е разбилла.

— Не — каза Сюзън, — то не е като…

— Облаците… сега те изглеждат свръхестествени — каза Глод, поглеждайки нагоре.

— Какво? Продълговати ли? — попита Асфалт.

Те всички го усетиха… чувството, че стените, ограждащи света, са били съборени. Въздухът забръмча.

— Какво пък е това сега? — попита Асфалт, когато те инстинктивно се сгушиха един в друг.

— Ти трябва да знаеш — каза Глод. — Аз си мислех, че си ходил навсякъде и си виждал всичко?

Бяла светлина изпращя във въздуха.

И тогава въздухът стана лек, бял като лунната светлина, но силен като слънчевата. Носеше се и шум, като бученето на милиони гласове.

Той каза: „Нека ви покажа кой съм аз. Аз съм музиката.“

Торбоустия запали лампите в колата.

— Побързай, човече! — изкрещя Клийт. — Искаме да ги хванем, знаеш това! Ха. Ха. Ха.

— Не виждам какво значение има, ако се измъкнат — избоботи недоволно Торбоустия, качвайки се на колата, докато Клийт караше конете да се размърдат с камшика. — Искам да кажа, тях ги няма. Това е единственото, което има значение, нали така?