Тери Пратчет - Музика на душата

Сюзън изкрещя:

— Той те изхвърли! Не е честно!

Пронизваща синя светлина се насочваше по пътя. Никоя каруца не би могла да се движи толкова бързо. Носеше се рев като писъка на камила, която току-що е видяла две тухли.

Светлината стигна до завоя, намали ход, удари се о една скала и скочи в пространството над дефилето.

Остана време точно, колкото един дълбок глас да каже:

— ОХ, ПО Д…

… преди тя да се удари в отсрещната стена в един голям, разширяващ се кръг от пламъци. Кости подскочиха и се отърколиха към речното корито, после утихнаха.

Сюзън се завъртя на мига, готова да замахне с косата. Но музиката беше във въздуха. Нямаше душа, към която да се прицели.

Би могла да каже на вселената: това не е честно. И вселената щеше да каже: О, така ли? Извинявай.

Тя можеше да спасява хора. Можеше да се озовава там точно в решителния момент. А нещо можеше да щракне с пръсти и да каже: не, това трябва да стане така. Нека ти кажа как трябва да бъде. Ето така трябва да стане легендата.

Тя се пресегна и се опита да хване ръката на Бъди. Усещаше я, но само като студенина.

— Чуваш ли ме? — изкрещя тя, надвиквайки триумфиращите акорди.

Той кимна.

— То е… като легенда! То трябва да се случи! А аз не мога да го спра… как мога да убия нещо като музиката?

Тя изтича до края на пропастта. Каруцата беше в пламъци. Те нямаше да излязат от нея. Щяха да са в нея.

— Не мога да го спра! Не е честно!

Заблъска въздуха с юмруци.

— Дядо!

Сини пламъци просветваха на пресекулки по камъните на пресъхналото речно корито.

Малка кост от пръст на ръка се претърколи по камъните, докато не стигна до друга, малко по-голяма кост.

Трета кост се измъкна изпод скала и се присъедини към тях.

В полумрака се носеше дрънчене сред камъните и шепа малки дребни бели форми скачаха и се премятаха из скалите, докато една ръка, показалец, протегнат към небето, не се изправи в нощта.

После дойде серия от по-дълбоки, по-тежки шумове, докато по-дълги, по-големи неща скачаха едно към друго из мрака.

— Аз щях по-добре да го направя! — изкрещя Сюзън. — Каква е ползата от това да си Смърт, ако трябва непрекъснато да се подчиняваш на идиотски правила?

— ВЪРНИ ГИ.

Щом Сюзън се обърна, една кост от ходило подскочи в калта и се шмугна на мястото си, някъде под плаща на Смърт.

Той тръгна напред, дръпна косата от Сюзън и с едно движение я метна над главата си и я стовари върху камъка. Острието се разби.

Той се пресегна и вдигна едно парче. То проблесна между пръстите му като миниатюрна звезда от син лед.

— ТОВА НЕ БЕШЕ МОЛБА.

Когато музиката говореше, падащият сняг танцуваше.

— Ти не можеш да ме убиеш.

Смърт посегна към плаща си и извади китарата. Части от нея се бяха отчупили, но това нямаше значение; формата блестеше във въздуха. Струните светеха.

Смърт зае стойка, за която Краш би дал живота си да я постигне, и вдигна една ръка. В пръстите му тресчицата проблесна. Ако светлината можеше да издава звук, той щеше да свети.

„Той искаше да бъде най-великият музикант на света. Трябва да има закон. Съдбата следва своя ход.“

Като никога, Смърт като че ли не се усмихна.

Той свали ръка върху струните.

Не последва звук.

Вместо това се появи прекъсване на звук, краят на един шум, който — Сюзън си даде сметка, беше чувала непрекъснато. През цялото време. През целия й живот. От онези шумове, които никога не забелязва човек, чак докато не спрат…

Струните мълчаха.

Съществуват милиони акорди. Съществуват милиони числа. И всички забравят онова, което е нула. Но без нулата, числата са просто аритметика. Без празния акорд, музиката е просто шум.

Смърт изсвири празния акорд.

Ритъмът се забави. И започна да отслабва. Вселената продължи да се върти, и всеки атом от нея. Но скоро това движение щеше да спре и танцьорите щяха да се огледат наоколо и да се запитат какво да правят след това.

— Не е време за ТОВА! Изсвири нещо друго!

— НЕ МОГА.

Смърт кимна към Бъди.

— НО ТОЙ МОЖЕ.

Той хвърли китарата към Бъди. Тя мина точно през него.

Сюзън се втурна и я сграбчи, после я протегна към него.

— Трябва да я вземеш! Трябва да свириш! Трябва отново да започнеш музиката!

Тя задрънка обезумяла по струните. Бъди потрепери от болка.

— Моля те! — изкрещя тя. — Не изчезвай!

Музиката запищя в главата й.

Бъди успя да улови китарата, но стоеше и я гледаше така, сякаш я вижда за първи път.

— Какво ще стане, ако той не засвири на нея? — попита Глод.