Тери Пратчет - Музика на душата

Съществуваха някакви подозрения, че е бил някакъв музикант… някакъв музикант беше избягал от града или нещо… не беше ли така? Или това беше нещо друго? Както и да е, той вече беше мъртъв. Не беше ли?

Никой не забеляза другите неща. И без това в сухото речно корито се струпваше какво ли не. Имаше конски череп, малко пера и мъниста. Както и няколко парчетии от китара, разцепена на две като яйчена черупка. Макар че би било трудно да се каже какво се е пръкнало от нея.

Сюзън отвори очи. Почувства вятър върху лицето си. От двете й страни имаше ръце. Подкрепяха я, като едновременно с това здраво държаха юздите на бял кон.

Тя се наведе напред. Облаци прелитаха далече долу.

— Добре — каза тя. — А сега, какво става?

Един миг Смърт мълча.

— ИСТОРИЯТА КАТО ЧЕ ЛИ ОТНОВО СЕ ВРЪЩА В РЕЛСИТЕ СИ. ТЕ ВИНАГИ Я КЪРПЯТ. ВИНАГИ СЪЩЕСТВУВАТ НЯКОИ ДРЕБНИ СВОБОДНИ КРАИЩА… СМЕЯ ДА ТВЪРДЯ, ЧЕ НЯКОИ ХОРА ЩЕ ИМАТ МАЛКО ОБЪРКАНИ СПОМЕНИ ЗА НЯКАКЪВ КОНЦЕРТ В ПАРК. НО КАКВО ОТ ТОВА? ТЕ ЩЕ СИ СПОМНЯТ НЕЩА, КОИТО НЕ СА СЕ СЛУЧИЛИ.

— Но те се случиха!

— ВСЕ ЕДНО.

Сюзън се вгледа в тъмния пейзаж долу. Тук-там светеха чифлици и малки села, където хората си гледаха живота, без дори и да помислят за това какво минава там, високо над главите им. Тя им завидя.

— Е — рече тя, — само за пример, нали разбираш… какво ще стане с Групата?

— О, ТЕ МОЖЕ ДА СА НАВСЯКЪДЕ. — Смърт погледна към темето на Сюзън. — ВЗЕМИ МОМЧЕТО, НАПРИМЕР. МОЖЕ БИ Е НАПУСНАЛ ГОЛЕМИЯ ГРАД. МОЖЕ БИ Е ОТИШЪЛ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ. ХВАНАЛ СЕ Е НА РАБОТА, САМО КОЛКОТО ДА СВЪРЗВА ДВАТА КРАЯ. ЧАКА СГОДНИЯ СЛУЧАЙ. ПОСТЪПИЛ Е ПО СВОЕ МУ.

— Но онази нощ той трябваше да е в „Барабана“!

— НЕ И АКО НЕ ОТИДЕ ТАМ.

— Можеш ли да направиш това? Животът му трябваше да свърши! Ти каза, че не можеш да даваш живот!

— НЕ И АЗ. ТИ БИ МОГЛА.

— Какво искаш да кажеш?

— ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА БЪДЕ СПОДЕЛЕН.

— Но той… изчезна. Не бих казала, че е даже вероятно някога отново да го срещна.

— ЗНАЕШ, ЧЕ ЩЕ ГО СРЕЩНЕШ.

— Откъде знаеш това?

— ВИНАГИ СИ ГО ЗНАЕЛА. ТИ СИ СПОМНЯШ ВСИЧКО. КАКТО И АЗ. НО ТИ СИ ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО И ТВОЕТО СЪЗНАНИЕ ВЪСТАВА ЗАРАДИ ТЕБ САМАТА. НЕЩО МИНАВА, ОБАЧЕ. СЪНИЩА, МОЖЕ БИ. ПРЕДЧУВСТВИЯ. ЧУВСТВА. НЯКОИ СЕНКИ СА ТОЛКОВА ДЪЛГИ, ЧЕ ПРИСТИГАТ ПРЕДИ СВЕТЛИНАТА.

— Мисля, че нищо не разбрах.

— Е, БЕШЕ ДОСТА ДЪЛЪГ ДЕН.

Още облаци минаха отдолу.

— Дядо?

— ДА.

— Ти си се върнал?

— ТАКА ИЗГЛЕЖДА. РАБОТА, РАБОТА, РАБОТА.

— Значи, аз мога да спра? Не мисля, че се справях много добре.

— ДА.

— Но… ти току-що наруши много закони…

— МОЖЕ БИ ПОНЯКОГА ТЕ СА САМО НАПЪТСТВИЯ.

— И все пак моите родители умряха.

— НЕ МОЖЕХ ДА ИМ ДАМ ПОВЕЧЕ ЖИВОТ. БИХ МОГЪЛ ДА ИМ ДАМ САМО БЕЗСМЪРТИЕ. ТЕ НЕ СМЕТНАХА, ЧЕ СИ СТРУВА ЦЕНАТА.

— Аз… струва ми се, че знам какво имат предвид.

— ДОБРЕ ДОШЛА СИ ДА МИ ИДВАШ НА ГОСТИ, РАЗБИРА СЕ.

— Благодаря ти.

— ВИНАГИ ЩЕ ИМАШ ДОМ ТАМ. АКО ГО ИСКАШ.

— Наистина?

— ЩЕ ЗАПАЗЯ СТАЯТА ТИ ТОЧНО ТАКАВА, КАКВАТО СИ Я ОСТАВИЛА.

— Благодаря ти.

— РАЗХВЪРЛЯНА.

— Съжалявам.

— ЕДВА СЕ ВИЖДА ПОДЪТ. БИ МОГЛА МЪНИЧКО ДА Я ПОРАЗТРЕБИШ.

— Съжалявам.

Светлините на Куирм проблеснаха долу. Бинки плавно се приземи.

Сюзън се огледа към тъмните училищни постройки.

— И значи аз… едновременно… съм била и тук през цялото това време? — попита тя.

— ДА. ИСТОРИЯТА НА ПОСЛЕДНИТЕ НЯКОЛКО ДНИ БЕШЕ… РАЗЛИЧНА. ДОСТА ДОБРЕ СЕ ПРЕДСТАВИ НА ИЗПИТИТЕ СИ.

— Наистина ли? Кой се е явил на тях?

— ТИ САМАТА.

— О! — Сюзън сви рамене. — Каква оценка получих по Логика?

— ОТЛИЧНА.

— Е, хайде. Аз винаги съм получавала Превъзходна!

— ТРЯБВАШЕ ТОГАВА ПОВЕЧЕ ДА ПРЕГОВАРЯШ.

Смърт се вдигна на седлото.

— Един момент — рече Сюзън бързо. Знаеше, че трябва да го каже.

— ДА?

— А какво стана с… така де, знаеш… да промениш съдбата на един човек само, означава да промениш света?

— ПОНЯКОГА СВЕТЪТ ИМА НУЖДА ДА БЪДЕ ПРОМЕНЕН.

— О! Ъ. Дядо?

— ДА?

— Ъ… люлката… — започна Сюзън. — Онази долу, в овощната градина. Искам да кажа… много беше хубава. Хубава люлка.

— НАИСТИНА ЛИ?

— Просто бях твърде малка, за да го оценя.

— ТЯ НАИСТИНА ТИ Е ХАРЕСАЛА?

— Имаше… стил. Мисля, че никой никога не е имал подобна.

— БЛАГОДАРЯ ТИ.

— Но… всичко това нищо не променя, нали така. Светът все още е пълен с глупави хора. Те не си използват мозъците. Те като че ли не искат да мислят както трябва?

— ЗА РАЗЛИКА ОТ ТЕБ?

— Аз поне правя усилия. Например… ако през последните няколко дни съм била тук, тогава кой ми е в леглото сега?