Тери Пратчет: Петият слон

— В онези краища преобладават феодалните нрави — обясни лорд Ветинари. — Придават прекалена тежест на титлите…

— Не приемам заповед да замина за Юбервалд!

— Заповед ли, ваша светлост? — горестно се учуди Патрицият. — Ох, колко жалко, сигурно не съм разбрал правилно лейди Сибил… Тя сподели с мен вчера, че ваканция далеч от Анкх-Морпорк ще ти се отрази неимоверно добре…

— Говорил сте със Сибил?!

— Да, на приема в чест на новия президент на Гилдията на кроячите. Доколкото си спомням, Ваймс, ти си тръгна рано. Повикаха те заради някакво произшествие. Лейди Сибил спомена, че ти май си на работа денонощно и от дума на дума… Ох, надявам се да не дам повод за някакъв съпружески спор…

— Ама не мога да напусна града точно сега! — отчаяно се отбраняваше Ваймс. — Толкова неща имам да свърша!

— Именно затова Сибил иска да се махнеш от града — поклати глава Ветинари.

— Но новата полицейска школа…

— Сър, там всичко вече е наред — увери го Керът.

— Ами цялата система за свръзка с пощенски гълъби е оплескана…

— Сър, налучкахме решението — просто им сменихме зоба. Пък и сигналните кули ни служат добре.

— Трябва да организираме най-сетне Речната стража…

— С вързани ръце сме още седмица-две, сър, докато не прокопаем в реката канал поне колкото да мине лодката.

— Ами канализацията в участъка на Улицата на чревцата…

— Извикахме водопроводчиците, сър.

Ваймс съзнаваше, че претърпя поражение. Всъщност загубата му беше в кърпа вързана след намесата на Сибил, защото тя беше като несъкрушима обсадна кула пред защитната стена на възраженията му. Той обаче държеше да падне с бой.

— _Знаете_, че не ме бива за дипломатически раздумки.

— Напротив, Ваймс. Както разбирам, ти си слисал до онемяване целия дипломатически корпус в Анкх-Морпорк. Не са свикнали с недвусмислено откровени изказвания. Какво беше изтърсил на истанцианския посланик миналия месец? — Патрицият порови в книжата на бюрото си. — Оплакването му беше тук някъде… А, да. По темата за нахлуване на въоръжени отряди през река Слипнир си отбелязал, че още при следващия случай той, тоест посланикът, цитирам: „ще си ходи у дома с линейка“.

— Съжалявам, сър, но денят пак беше от ония, безкрайните, а той направо ми лазеше по…

— Скоро след това — прекъсна го лорд Ветинари — техните въоръжени сили се оттеглиха толкова назад, че почти нахлуха в отсрещната съседна държава. Налага се да отбележа, че твоята реплика е съвпаднала само по същество с мнението ми по въпроса, но поне е била кратка и изчерпателна. Освен това си изгледал посланика много заплашително.

— Че аз така си гледам през цялото време.

— Няма спор. За наш късмет в Юбервалд е достатъчно да гледаш приветливо.

— Не искате да ръся приказки от рода на „Я ни продайте цялата си лой, ама почти без пари!“, нали? — посърна Ваймс.

— От теб не се иска да водиш никакви преговори С това ще се занимава един от моите чиновници който ще поддържа временното ни посолство и ще обсъжда подобни теми с равните нему подчинени на различните властници в Юбервалд. Всички чиновници говорят един език. Ти само си придавай възможно по-дукски вид. Разбира се, ще имаш и свита. Тоест придружители — обясни Патрицият разпознал изражението в очите на Ваймс. — Които ще тръгнат с теб. Предлагам сержант Ангуа, сержант Детритус и ефрейтор Дребнодупе.

— О, да — закима сговорчиво Керът.

— Извинявайте, дали не пропуснах нещо от разговора? — намръщи се Командирът на Стражата.

— Върколак, трол и джудже — подсказа Керът. — От етническите малцинства, сър.

— Които в Юбервалд са етнически мнозинства — напомни Ветинари. — Доколкото знам, и тримата служители произхождат оттам. Присъствието им ще говори много за нашия град.

— Засега нищо не ми е прошушнало — заинати се Ваймс. — Предпочитам да взема…

— Сър, това ще покаже на жителите на Юбервалд, че Анкх-Морпорк е общество на много култури, нали? — подхвърли Керът.

— О, чатнах най-после. И те са като нас, значи можем да завъртим някоя сделчица с тях — кисело отсъди Командирът на Стражата.

— Понякога — започна недоволно Ветинари — ми се струва, че насаденият в Стражата цинизъм е… е…

— Недостатъчен ли? — любезно се досети Ваймс. В отговор чу само мълчание. — Добре — въздъхна той — не е зле да отида и да си излъскам топките на дукската коронка, а?

— Дукската коронка, ако не съм забравил хералдическите традиции, е лишена от топки. Затова пък е доста… зъбата. — Патрицият побутна през бюрото малка купчинка книжа, увенчана с покана, обрамчена със златни ленти. — Чудесно. Ще наредя да изпратят съобщение по кулите незабавно. По-късно ще бъдеш инструктиран подробно. Непременно предай моите благопожелания на дукесата. А сега, моля, не ми позволявайте повече да ви отнемам времето…