Тери Пратчет: Петият слон

— Дано хората някога ни простят стореното днес — промърмори Командирът на Стражата, щом подновиха патрулната си обиколка. — О, не!… Какво става там?

Керът вдигна поглед към най-близката сигнална кула.

— Безредици на Въжената улица. Сър, добавиха и сигнала „До всички стражници“.

Двамата се втурнаха на секундата. Никой стражник не пренебрегваше този сигнал. Следващия път загазилият можеше да е самият той.

Срещаха все повече джуджета по улиците и Ваймс тутакси разпозна признаците. Джуджетата имаха много забързан и делови вид, освен това се разотиваха от едно и също място.

— Веселбата е свършила — установи Командирът на Стражата, щом завиха по пресечката. — Личи си по внезапното нарастване на броя на невинните минувачи.

Каквото и да се бе случило, размахът на безредиците си го биваше. Улицата беше осеяна с отломки и с внушително количество джуджета. Ваймс поспря.

— За трети път им е тая седмица. Какво ги прихваща?

— Трудно е да се каже, сър — сподели Керът.

Ваймс пак го изгледа косо. И капитанът бе отгледан от джуджета. Отгоре на всичко упорито отбягваше лъжите.

— Не е същото като „не знам“, нали? — подхвърли Командирът на Стражата.

Керът се смути.

— Мисля, че е… нещо политическо.

Ваймс се взря в брадвата, стърчаща от близката стена.

— Е, поне това ми е ясно…

Някой вървеше към тях — вероятната причина за края на стълкновенията. Ваймс не бе виждал по-огромен трол от редови стражник Шпат, който просто надвисваше . Въпреки размерите си той не изпъкваше в тълпата, защото сам заемаше мястото на цяла тълпа. Хората често не го виждаха, защото отблизо беше необгледен. Подобно на немалко едри особи беше инстинктивно благ, забележимо свенлив и склонен да се вслушва в околните. Ако съдбата му бе отредила да влезе в някоя банда, щеше да е биячът. В Стражата изпълняваше ролята на противоударен щит. Неколцина по-дребни стражници надничаха иззад него.

— Като гледам, почнало се е в закусвалнята на Гимлет — установи Ваймс. — Запиши показанията му.

— Няма смисъл, сър — твърдо възрази Керът. — Той нищо не е видял.

— Ти откъде знаеш? Още не си го питал.

— Знам, сър. Нищо не е видял. И нищо не е чул.

— Докато побойниците са му трошили заведението и са се пердашили на улицата ли?

— Именно, сър.

— О, светна ми. Няма по-глухи от ония, дето не щат да чуят.

— Да, сър, стигнахте до същината. Вижте, сър… всичко вече е спокойно. И не ми се вярва някой да е пострадал тежко. Така е най-добре, сър. Моля ви…

— Капитане, това ще да е някоя от вътрешните дрязги на джуджетата, познах ли?

— Да, сър…

— Ние обаче се намираме в Анкх-Морпорк, капитане, а не в някоя планинска мина. Работата ми е да пазя реда и спокойствието, а тук и едното, и другото хич ги е нямало. Какво ще кажат хората, ако зачестят сбиванията по улиците?

— Ще кажат, сър, че е отминал поредният типичен ден в живота на големия град — някак вдървено отвърна Керът.

— Ами да, какво друго да очакваме от тях. И все пак… — Ваймс докопа едно стенещо джудже. — Кой започна бъркотията? — попита настойчиво. — Не съм в настроение да ме разиграват. Хайде, искам да чуя името!

— Аги Чукокрадеца — смънка джуджето, което трескаво се мъчеше да избяга.

— Бива — смили се Командирът на Стражата и го пусна. — Керът, запиши показанията.

— Няма, сър.

— Моля?!

— Сър, в града няма никакъв Аги Чукокрадеца.

— Всяко джудже тук ли познаваш?

— Повечето, сър. Но Аги Чукокрадеца ще намерите само в дълбоките минни тунели. Той е един вид палаво духче, сър. „А това го заври, където Аги отмъква въглищата“ означава…

— Досещам се — прекъсна го Ваймс. — Значи току-що чух, че подстрекателят е един познат на приятеля на баджанака?

Джуджето се бе шмугнало предвидливо в най-близката пресечка.

— Всъщност… да, сър. Извинете ме за момент. — Керът мина от другата страна на улицата и извади двете бели хилки изпод колана си. — Искам да пусна съобщение.

— За какво?

— Ами, сър, вече накарахме Патриция да ни чака, затова е по-учтиво да го осведомим, че ще закъснеем.

Ваймс извади часовника си от джоба и го зяпна. И този ден се оказа твърде напечен… което можеше да се каже за всички негови дни.

В самия строеж на Вселената е вградено правилото, че човекът, който винаги ви е карал да го чакате десет минути, точно в деня, когато вие закъснеете с десет минути, ще се е освободил по-рано и многозначително няма да спомене нищо за случката.