Тери Пратчет: Петият слон

Много съм признателен на Питър Блийкли, който ми помогна с джуджешката опера „Кървав топор и Железен млат“. Звучеше значително по-хубаво в неговата версия (и несъмнено имаше доста повече песни за злато).

Казват , че светът е плосък и се подпира върху гърбовете на четири слона, които пък са стъпили върху гигантска костенурка.

Казват , че понеже тези слонове са великански твари, имат кости от камък и желязо, както и нерви от злато за по-добра проводимост на големи разстояния. 1 1 Но не камък и желязо в мъртвата им форма, каквито са сега, а живи. Джуджетата са твърде изобретателни в митовете си за минералите.

Казват , че петият слон прелетял с писъци и тръбене в атмосферата на младия свят преди не знам си колко години и се приземил с достатъчна сила, за да сцепи континенти и да издигне нови планини.

Не е имало очевидци на падането му, а това поражда интересен философски въпрос: ако вбесен слон, тежащ милиони тонове, се стовари от небето и няма кой да го чуе, дали той — поне от философска гледна точка — издава някакъв звук?

И щом е нямало кой да го види, падал ли е изобщо?

С други думи — да не е само приказчица, предназначена за детски уши, с която се обясняват някои по-особени природни явления?

Джуджетата, които поначало са измислили легендата, ровят по-надълбоко от останалите народи. Те твърдят, че в преданието имало зрънце истина.

На подходящо място от планината Овнерог в ясен ден човек би могъл да огледа надалеч равнините. В летните жеги щеше да преброи стълбовете прахоляк от волски каруци, тътрещи се с максималната си скорост от три километра в час. Всеки чифт добичета теглеше по две коли с по четири тона товар във всяка. Така разните неща стигаха там, закъдето бяха изпратени, след немалко време, затова пък сигурно и по много наведнъж. Към градовете около Кръглото море пренасяха суровини и понякога хора, тръгнали да си търсят късмета или поне някоя и друга шепа диаманти.

Към планините се връщаха с готови изделия, екзотични рядкости от задокеански земи и хора, сдобили се с благоразумие и някой и друг белег.

Между каруците обикновено имаше по един ден път. Превръщаха пейзажа в разгърната машина на времето. В ясните дни се виждаше чак до миналия вторник.

В далечината мигаха хелиографи, разпращаха напред и назад съобщения за появата на бандити, за наличните товари и за най-добрите местенца, където поднасят двоен омлет, тройна порция пържени картофки и пържола, чиито краища висят от ръбовете на чинията.

Много хора се возеха на каруците. Беше евтино, спестяваше ходенето и накрая все пак достигаха целта си.

Случваше се някои да пътуват безплатно.

Един от коларите си имаше проблеми с воловете. Плашеха се от нещо. Очакваше да са настръхнали в планините, където всевъзможни диви зверове смятаха добичетата за пътуваща вечеря, но тук нямаше нищо по-опасно от зелеви поля.

Зад него в тясната пролука между наредените греди някой спеше.

Поредният ден в Анкх-Морпорк…

Сержант Колън едва се крепеше на неустойчивата стълба в края на Бронзовия мост — една от най-оживените пътни артерии на града. Стискаше с едната си ръка дълъг прът, върху който се мъдреше кутия, а в другата държеше саморъчно направен албум за снимки пред прореза на кутията.

— А това е друг вид талига — натърти той. — Схвана ли?

— Ъхъ — потвърди тихичко гласче от кутията.

— Добре-е — остана доволен сержантът. Прибра албумчето и посочи към средата на моста. — Сега… Виждаш ли ги тия два белега, дето ги направихме с боя по калдъръма?

— Ъхъ.

— И за какво са те?

— Ако колата мине между тях за по-малко от минута, значи върви твърде бързо — повтори наизуст гласчето.

— Справяш се. И тогава?…

— Рисувам картинка.

— Като внимаваш да се виждат?…

— Лицето на коларя или номерът на колата.

— А нощем?

— Използвам саламандъра да си светна.

— Браво на тебе, Родни. Някой от нас ще идва всеки ден да прибира снимките. Имаш ли си всичко, дето ти трябва?

— Ъхъ.

— К’во става, бе, сержант?

Колън сведе поглед към огромното загоряло лице и се усмихна.

— Здрасти, Всичко — изрече, спускайки се полека по стълбата. — Туй, дето го гледаш, господин Джолсън, е съвременната Стража, каквато ще бъде и през следващия мил… милениниум. Ако някой, значи, мине оттука твърде бързо, още на другата заран лорд Ветинари ще му гледа физиономията на снимка. Щото иконографите не лъжат.