Тери Пратчет: Петият слон

— Тъй, тъй. Преди трябваше да надувам свирката. А и те вече знаят, че тъкмо аз ги викам.

— Вместо да погледнат през рамо и да те видят — подметна Джолсън.

— Е, да-а… — проточи сержантът. Съзнаваше, че не хвърли най-яркия лъч в зората на новата комуникационна революция. — Вярно, ама щеше да свърши работа и да бяха на няколко улици оттук. Ако щеш — и в другия край на града. Ако пък бях наредил на водоливника, както се изразяваме помежду си, да го „предаде“ в „голямата“ кула на Рида, щеше да се получи и в Сто Лат за броени минути, схващаш ли?

— Пък дотам има трийсетина километра.

— Поне.

— Изумително си е, Фред.

— Времето не спира — изрече Колън тъкмо когато троловете го доближиха. — Стражник Кремъчко, кой ти каза да заключваш каруцата на моя приятел? — попита строго.

— Ами, сержант, тая сутрин заповядахте да заключваме всички…

— Но не и тая каруца — натърти Колън. — Освободете я незабавно и повече да не съм чул за тоя случай, ясно?

Стражник Кремъчко изглежда стигна до извода, че не му плащат, за да мисли, а Колън бездруго не вярваше, че троловете биха постигнали кой знае какво в тази област.

— Ми щом казвате, сержант…

— А ние с Всичкото ще си побъбрим, нали? — подхвърли Колън.

— Тъй си е, Фред.

— Е, аз повечко ще слушам, щото устата ми ще е пълна.

Сняг се сипеше от клоните на елите. Мъжът си проби път през гъстата им плетеница, постоя един миг, за да си поеме дъх, и затича в бърз тръс през полянката.

От отсрещния край на долината до ушите му стигна песента на първия надут рог.

Значи имаше един час преднина, ако можеше да им се вярва. Вероятно не би успял да се добере до кулата, но знаеше и други начини да се измъкне.

Бе измислил различни планове. Беше способен да ги надхитри. Гледай да не стъпваш по преспите, обърквай следите си, възползвай се от всяко поточе… Не беше немислимо. И други са успявали. Не се съмняваше в това.

На няколко километра от него през гората се устремиха загладени тела. Ловът започваше.

В друга част на Анкх-Морпорк гореше Гилдията на шутовете.

Това създаваше сериозен проблем, защото противопожарната команда на гилдията се състоеше предимно от клоуни.

От този факт произтичаха куп затруднения, защото покажеш ли стълба и кофа с вода на някой клоун, той е способен да постъпи по един-единствен начин. Годините на дресура си казват думата. Сякаш започва да му говори червеният нос. Не може да се сдържи.

Сам Ваймс от Градската стража на Анкх-Морпорк гледаше представлението, облегнат на стената.

— Изглежда се налага отново да предложим на Патриция да се създаде градска противопожарна служба — промълви той.

На отсрещната страна на улицата един клоун подхвана стълба, завъртя се, събори стоящия зад него клоун в кофа с вода, обърна се отново да провери за какво е тази врява и пак запрати жертвата си в кофата с учудващо пръхтящ плясък. Тълпата наблюдаваше смълчана. Ако ставащото беше смешно, клоуните нямаше да го правят.

— Гилдиите много упорито възразяват срещу тази идея — напомни заместникът му капитан Керът Айрънфаундърсън. В това време клоунът със стълбата получи цяла кофа вода в крачолите на панталона си. — Засягала правата им. — Пожарът пламтеше в стая на първия етаж. — Ако го оставим да се разгори — разтревожи се Керът, — това ще бъде голям удар за забавленията в града.

Ваймс го изгледа с ъгълчето на окото си. Типична за Керът забележка. Всички негови твърдения звучаха стъписващо невинно и простодушно, но човек винаги би могъл да ги разбере и иначе…

— О, да — потвърди Ваймс. — Въпреки това май сме длъжни да направим нещо. — Той пристъпи напред и събра длани пред устата си като фуния. — Хайде, слушайте Стражата! Наредете се във верига за подаване на кофите!

— Уф!… — опъна се някой в тълпата. — Трябва ли?

— Да, трябва — потвърди капитан Керът. — Размърдайте се всички — ако имаме две вериги, ще го угасим, преди да се усетим! Какво ще кажете, а? Дори може да е забавно!

Ваймс отбеляза, че хората както винаги се съгласиха. Керът се отнасяше с всекиго като с най-симпатичния добряк на света и никому сърце не даваше да го убеди в обратното.

За разочарование на всички зяпачи пожарът бе потушен набързо, щом клоуните бяха обезоръжени и отведени настрана от по-милосърдни хора.

Ваймс си палеше пурата, когато Керът излезе, бършейки запотеното си чело.

— Оказа се, че гълтачът на огън имал слаб стомах — осведоми го капитанът.