Тери Пратчет - Петият слон

— Сър, съжалявам за закъснението — изрече Ваймс, щом влязоха в Правоъгълния кабинет.

— О, нима закъсняхте? — отрони лорд Ветинари и вдигна поглед от книжата. — Наистина не забелязах. Надявам се, че няма сериозни произшествия.

— Гилдията на шутовете се запали, сър — съобщи Керът.

— Много ли са жертвите?

— Не, сър.

— Е, това е щастлив завършек — внимателно подбра думите си Ветинари и остави перодръжката. — Така… какво трябваше да обсъдим?… — Придърпа друг документ и го препрочете набързо. — Аха… Както изглежда, със създаването на новия отдел по контрол на транспорта постигнахме желаните резултати. — Патрицият посочи висока купчина листове. — Получавам в изобилие оплаквания от Гилдията на коларите и говедарите. Чудесно постижение. Моля да предадете моите благодарности на сержант Колън и неговия екип.

— Ще бъде изпълнено, сър.

— Виждам, че само за един ден са успели да сложат скоби на седемнадесет каруци, десет коня, осемнадесет вола и една патица.

— Била е паркирана неправилно, сър.

— Ясно. Доколкото разбирам обаче, появила се е чудновата закономерност…

— Сър?…

— Мнозина от коларите твърдят, че не са спирали по свое желание, а са били забавени от извънредно стара и извънредно грозна дама, която пресичала улицата извънредно мудно.

— Това е тяхната версия, сър.

— За обстоятелството, че им е попречила стара дама, те съдят по неспирните й оплаквания от рода на „Ох, горките ми стари краченца“ и други подобни.

— Да, сър, такива думи бих очаквал от една стара дама — съгласи се Ваймс, изтрил всякакво изражение от лицето си.

— Напълно прав си. Странното е, че според неколцина от тях малко по-късно старата дама препускала с все сила по задните улички. Разбира се, нямаше да обърна внимание на такива фантазии, ако не беше фактът, че не след дълго въпросната дама отново пресичала съвсем бавно поредната улица на известно разстояние от мястото на предишния инцидент. Ваймс, сблъскваме се със загадка.

Командирът на Стражата за миг закри очите си с длан.

— Сър, имам намерение да я разгадая съвсем бързо.

Патрицият кимна и си отбеляза нещо на списъка пред себе си. Отмести го и отдолу се показа далеч по-мърляво и многократно сгънато парче хартия. Ветинари взе два ножа за разрязване на пликове и гнусливо разглади листа, за да го побутне към Ваймс.

— Знаете ли нещо по въпроса?

Командирът на Стражата се вторачи в големите закръглени букви, изрисувани с молив:

СКАпи СеР, ЖиСТОКОстъ към безДУМнити ПСЕтъ в тоз ГРАдъ йе ПУЗОР, ДЕ ЗЯпъ СТРажътъ? ПОТписъ — ЛиГъТъ сриЩУ ЖиСТОКОстъ към ПСетъТЪ.

— Нищичко не знам.

— Моите писари ми казаха, че някой пъха подобни послания под вратата почти всяка нощ. Не са забелязали автора им.

— Желаете ли да започнем разследване? — попита Ваймс. — Едва ли е трудно да открием кой в града точи лиги, докато драска по хартията, и е по-зле с правописа дори от Керът.

— Благодаря, сър — промърмори капитанът.

— Никой от стражниците също не е видял приносителя на писмата — добави лорд Ветинари. — Има ли в Анкх-Морпорк група, която да е особено загрижена за благоденствието на кучетата?

— Съмнявам се, сър.

— Значи засега няма да се занимавам с това. — Патрицият остави листчето да пльокне влажно в кошчето за отпадъци. — Да минем към по-неотложните дела — каза той рязко. — Така… Какво знаете за Начук?

Ваймс се облещи, а Керът се прокашля учтиво.

— Града или реката, сър?

Патрицият се усмихна.

— Капитане, отдавна вече не ви се чудя. Имах предвид града.

— Един от най-важните градове в Юбервалд, сър — подхвана Керът. — Основни експортни стоки: ценни метали, кожа, дървесина и — естествено — мас от дълбоките мазни мини в Шмалцберг…

— Ама наистина ли някое място в света се нарича Начук? — изсумтя Ваймс, докато още се чудеше как от влажно писмо за правата на кучетата стигнаха дотук.

— Всъщност, сър — уточни Керът, — правилното име е Наш Чук.

— Е, въпреки това…

— А в Наш Чук, сър, „Морпорк“ звучи точно както една много интимна принадлежност от дамския тоалет — непреклонно продължи капитанът. — Ако се замислите, ще установите, че не съществува безкрайно разнообразие от срички.

— Керът, как научаваш тия дреболии?

— Ами дочувам ги оттук-оттам.

— Виж ти… И за коя принадлежност става дума?…

— В онзи град — прекъсна ги лорд Ветинари — след няколко седмици ще се състои извънредно важно събитие. Длъжен съм да добавя, че то е от съществено значение и за бъдещото благоденствие на Анкх-Морпорк.