Тери Пратчет: Петият слон

— Вярно си е, Фред. Много са тъпички да лъжат.

— А на негово превъзходителство му е писнало колите да профучават по моста и ни рече да сторим нещо по въпроса. Да знаеш, вече съм началник на транспортния контрол.

— Е, има ли полза от туй?

— И още как! — величествено отвърна сержант Колън. — От мен зависи да пазя… такова де, артериите на града от запушване, та да не страда търговията и да не стигнем всички до пълна съсипия. Много важна работа си е, да сме наясно.

— И к’во, сам ли я вършиш?

— Ами… Горе-долу. На мене се пада главното. Да, де, ефрейтор Нобс и другите ми помагат.

Всичкото Джолсън се почеса по носа.

— Фред, исках да си побъбрим с тебе за подобна история.

— Няма проблем.

— Щото има нещо доста чудновато пред моя ресторант.

Сержант Колън тръгна с гиганта и двамата свърнаха зад ъгъла. На Фред му допадаше да е в компанията на Всичкото, защото до него изглеждаше направо кльощав. Всичкото Джолсън вероятно щеше да бъде отбелязан дори на карта в атласа, а по-малките планети биха променяли орбитите си, ако той е наблизо. Калдъръмът се пукаше под краката му. В едно и също тяло побираше (и оставаше още място) най-добрия майстор-готвач и най-запаления лапач в Анкх-Морпорк. Сержант Колън не можеше да си спомни как всъщност се казваше този човек. Хората съвсем естествено му бяха лепнали прякора, защото който и да го видеше на улицата за пръв път, ахваше недоверчиво: „Всичкото туй Джолсън ли е?!“

На Широката улица беше спряла голяма каруца. Други возила се трупаха едно зад друго в тромави маневри да я заобиколят.

— Фред, докараха ми месото по пладне, а когато коларят излязъл…

Джолсън посочи внушителната триъгълна конструкция, заключена около едно от колелата на каруцата. Бе изработена от дъб и стомана с обилно наплескана върху тях жълта боя.

Колън я почукна с пръст.

— Ами да, разбирам какъв ти е проблемът. Та колко време, казваш, каруцарят ти стоя вътре?

— Е, сложих му да обядва…

— Пък ти готвиш страхотно, отдавна си го знам. Какъв е специалитетът днес?

— Пребита пържола с тлъст сметанов сос, а за десерт — целувчици „Черна смърт“.

Двамата помълчаха, за да си представят на спокойствие пиршеството. Фред Колън въздъхна тихичко.

— С повечко масълце в соса, а?

— Не ме обиждай, как тъй без масълце?

— Човек може доста да се позабави с такъв обяд — призна сержантът. — Ама лошото е, че Патрицият взе да се дразни, когато колите паркират за повече от десетина минутки. Смята го за нещо като престъпление.

— Фред, да изгълташ сготвен от мене обяд за десетина минутки не е престъпление, то си е направо трагедия — отбеляза Всичкото. — А тука е написано: „Градска стража — 15 долара за освобождаване“. Значи печалбите ми за два дена.

— Жалко — поклати глава Колън, — ама има канцеларщина, нали се сещаш? Не мога просто тъй да махна с ръка. Ех, да можех… Толкоз талони съм набучил на шиша, дето е на бюрото ми. Разбира се, ако аз се разпореждах в Стражата… Виж сега, като с вързани ръце съм…

Двамата стояха с ръце в джобовете и привидно не си обръщаха особено внимание. Сержант Колън дори си засвирука небрежно.

— А бе, чувал съм туй-онуй — сдържано промълви Джолсън. — Хората приказват, все едно келнерите нямат уши.

— И аз знам разни работи — отвърна Колън, подрънквайки с дребните монети в джоба си.

Позяпаха небето известно време.

— Май ми е останал меден сладолед от вчера…

Сержантът сведе поглед към каруцата.

— А, господин Джолсън — започна той с глас, натежал от изненада, — някакъв абсолютен гадняр е сложил скоба на задното колело! Веднага ще се погрижим за това.

Колън измъкна изпод колана си две бели хилки, вторачи се в семафорната кула над Участъка на Стражата, подаваща се иззад старата фабрика за лимонада, и изчака дежурният водоливник да му даде сигнал. После с подчертан замах и жизненост започна да прави движения като човек със сковано изпънати ръце, опитващ се да играе пинг-понг на две маси едновременно.

— Екипът ей сегинка ще дотърчи… Виж ги само!…

Малко по-нататък по улицата двама тролове старателно заключваха талига със сено. След минута-две единият се озърна към семафорната кула, сръга колегата си, извади своя комплект хилки и изпрати сигнал дори без намека за стил, присъщ на Колън. Когато получиха отговор, троловете се огледаха внимателно, забелязаха сержанта и закрачиха тежко към него.

— Ето ти на! — гордо обяви Колън.

— Ей, тая нова технология е страхотна! — възхити се Всичкото. — Пък те стояха на цели… колко бяха, петдесетина крачки ли?