Тери Пратчет - Петият слон

— Всеки път го казва — сумтеше Ваймс, докато двамата с Керът слизаха по стълбите. — Знае, че не ми харесва да съм женен за дукеса.

— Бях останал с впечатлението, че вие и лейди Сибил сте…

— О, голяма радост ми е да съм женен за Сибил — убедено отсече Ваймс. — Само с дукесата трудничко свиквам. Тъй, къде са нашите хора тая вечер?

— Ефрейтор Дребнодупе е дежурна по гълъби, Детритус е нощен патрул със Суайърз, а Ангуа има специална задача в Сенките. Нали помните? Онази, която изпълнява заедно с Ноби?

— О, богове. Да. Е, като се приберат да докладват утре, прати ги при мен. Между другото, смъкни оная гадна перука от главата на Ноби и я скрий някъде, бива ли? — Ваймс прелистваше пачката книжа. — За пръв път чувам за Низшия крал на джуджетата. Защо ли си мислех, че на джуджешки „крал“ е горе-долу същото като главен инженер?

— Да, обаче… Низшият крал е нещо по-особено.

— Защо?

— Ами, сър, всичко е започнало с Гранитната пита.

— С какво?!

— Сър, имате ли нещо против малко да се поразходим, преди да отидем в Участъка? Така ще е по-лесно да ви обясня.

Младата жена стоеше на един ъгъл в Сенките. Позата й подсказваше, че (както се изразяваха на местния жаргон) цялата е в очакване. По-точно — на платежоспособния клиент.

Тя лениво поклащаше чантичката си.

Всеки с мозък малко по-съвършен от пилешкия би разпознал веднага сигнала. Член на Гилдията на крадците щеше да се промъкне предпазливо покрай отсрещната стена, без да си позволи нищо повече от любезно и преди всичко лишено от агресивност кимане. Дори не толкова учтивите крадци на свободна практика, дебнещи в този квартал, биха се замислили сериозно, преди да вперят погледи в чантичката. Гилдията на шивачките раздаваше бързо и необратимо правосъдие.

В хилавото тяло на Дънкан по прякор Аз Бях обаче липсваше дори пилешки мозък. Нисичкият човечец дебнеше чантичката цели пет минути с гладните очи на котарак. Вече изглеждаше, че мисълта за съдържанието й го е хипнотизирала. На практика усещаше вкуса на парите вътре. Надигна се на пръсти, наведе глава, налетя откъм тъмното си кътче, сграбчи чантичката и успя да измине няколко сантиметра, преди светът да избухне зад гърба му и да го повали по лице.

Тъничка струйка слюнка се стече край ухото му. Протяжното, наистина твърде дълго ръмжене изобщо не се променяше, само натякваше обещанието си какво ще го сполети, ако шавне.

Чу нечии стъпки и мярна крайчеца на някакви дантели.

— О, Аз Бях, значи? Отмъкваш дамски чантички, тъй ли? Не е ли малко долно занимание, а? Дори и за тебе. Можеше да пострадаш. Госпожице, ама туй бил Дънкан. Няма да ни се репчи. Що не го пуснеш?

Тежестта се махна от гърба на Дънкан. Нещо се отдалечи меко в мрака на пресечката.

— Аз бях, аз бях! — трескаво избълва дребничкият крадец, когато ефрейтор Нобс му помогна да стане.

— Знам, че беше ти, нали те видях. А ти знаеш ли какво те чака, ако те спипат ония от Гилдията на крадците? Преди да мигнеш, ще бъдеш труп в реката.

— Мразят ме, щото съм адски печен — изгъгна Дънкан през сплъстената си брадица. — Ей, ти нали чу за обира при Всичкото Джолсън миналия месец? Аз бях.

— Да, бе, Дънкан. Ти си бил.

— Ами нападението над златния трезор миналата седмица? Аз бях, а не Въглена и момчетата му.

— Ясно, Дънкан, ти си бил.

— А оная работа при златаря, дето уж я свършил Хрускавия Рон…

— Ти си бил, а?

— Позна — възгордя се Дънкан.

— Май ти си отмъкнал и огъня от боговете, нали? — ухили се зловещо Ноби под перуката си.

— Ъхъ, пак аз бях — кимна Дънкан и подсмръкна. — Да, де, на млади години. — Примижа късогледо към Ноби. — Ей, ти що си с рокля?

— Маскирал съм се.

— Е, ти си знаеш. — Дънкан пристъпи от крак на крак. — Ноби, можеш ли да ми кихнеш едно-две петачета? От два дена нищо не съм слагал в уста.

В сумрака блеснаха монети.

— Сега се омитай — нареди ефрейтор Нобс.

— Благодарско, Ноби. Като имаш неразкрито престъпление, знаеш де да ме намериш.

Дънкан се повлече нанякъде в нощта. Сержант Ангуа застана до Ноби. Още си закопчаваше бронирания нагръдник.

— Горкият дъртак — промълви тя.

— Навремето е бил страхотен крадец — оправда го Ноби.

Извади бележник от чантичката си и надраска няколко реда.

— Много мило постъпи, като му помогна.

— Винаги мога да си върна петачетата от безотчетните пари в кутийката — вдигна рамене ефрейторът. — Пък и вече знаем кой е отнесъл златото, нали? Ще мога да си накривя шапката пред господин Ваймс.