Тери Пратчет - Петият слон

— Сър, тук благодарим на посетителите, че не пушат.

— Защо? Откъде знаете, че няма да го направят? — Ваймс се облегна на една витрина. — Добре, капитане. Кажи ми сега истината — защо отивам в… Начук? Не съм научил кой знае колко за дипломацията, но поне съм наясно, че в нея нищо не се прави само с една цел. Какво представлява Низшият крал? И защо нашите джуджета се пердашат?

— Ами, сър… Чувал ли сте за крук?

— Миньорските закони на джуджетата ли?

— Бива си ви, сър. Но смисълът им не се изчерпва с това. Те определят… какъв да е животът. Закони за собствеността, за брака, за наследяването, за решаването на всякакви спорове. Всъщност обхващат всичко. А Низшият крал е… висшият апелативен съд. Естествено има съветници, но той решава. Дотук ясно ли ви е?

— Звучи смислено.

— Сяда на Гранитната пита, за да го коронясат. На нея седи и когато отсъжда, защото всички Низши крале са постъпвали така още от времето на Б’хриан Кървавия топор преди хиляда и петстотин години. Гранитната пита дава… авторитет.

Ваймс закима начумерен. И в това имаше свой смисъл. Постъпваш по някакъв начин, защото същото се прави открай време, а обяснението гласи: „Но нали винаги е било така?“ Цял милион мъртъвци не може да са бъркали, нали?

— Избират ли го или по рождение си е крал?

— Донякъде е правилно да се каже, че го избират — съгласи се Керът. — В действителност обаче цяла тълпа старейшини сред джуджетата уреждат избора помежду си. След като изслушат и други джуджета, разбира се. Сондират мнения, така да се каже. По традиция е от някой голям род. Но… Ъ-ъ…

— Да?

— Този път не е същото. Нервите напоследък са малко… поизопнати.

„Ето, ето…“ — подсмихна се Ваймс.

— Значи е избран не който трябва?

— Някои джуджета биха отговорили „да“. По-скоро целият процес бе подложен на съмнение. От джуджетата в най-големия джуджешки град извън Юбервалд.

— Чакай да позная. Сигурно е оня в посока към Главината на Диска…

— Анкх-Морпорк, сър.

— Как тъй? Не сме джуджешки град.

— Сър, тук джуджетата вече са петдесетина хиляди.

— Сериозно?

— Да, сър.

— Ама сигурен ли си?

— Да, сър.

„Сигурен е, защо ли питам. Нищо чудно и да им знае имената до последното.“

— Опитайте се да разберете, сър — продължи Керът. — Разгоря се принципен спор. За определението що е джудже.

— Е, някои биха изтъкнали, че поначало думата „джудже“ означава…

— Не, сър. Проблемът не е в ръста. Ноби Нобс е по-дребен от немалко джуджета, но него поне не смятаме за джудже.

— Трудничко е да го смятаме и за човек.

— Ето ви и друг пример — аз също съм джудже.

— Виж какво, Керът, отдавна се каня да си поприказвам с тебе за тия…

— Осиновен и възпитан от джуджета. Сър, за джуджетата аз съм джудже. Познавам ритуала на к’закра , известни са ми тайните на х’рагна , умея правилно да ха’лквам моята г’ракха… Значи съм джудже.

— А какво означават тия думи?

— Не мога да споделя това с никого, който не е джудже. — Керът тактично се дръпна от пътя на димната струя. — За съжаление някои от планинските джуджета смятат, че напусналите планините не са същински джуджета. Този път изборът на крал бе определен от възгледите на джуджетата в Анкх-Морпорк и на мнозина в родните мини това изобщо не им е по сърце. Подклаждат се раздори. Спречквания между родовете. Много бради бяха оскубани.

— Я гледай ти…

Ваймс не позволи на усмивката си да проличи.

— Не е забавно, ако сте джудже.

— Извинявай.

— Опасявам се, че новият Низш крал само ще влоши положението, макар и да му желая успехи и благополучие, разбира се.

— Корав тип ли е?

— Ъ-ъ… Сър, след като някое джудже се е издигнало дотам в обществото, че изобщо го смятат за достоен кандидат да носи кралския товар, едва ли е пяло цял живот „Ойларипи“ и е превързвало ранените животинки в гората. Но според джуджешките възгледи крал Рис Риссон има съвременно мислене, макар и да чувам, че никак не харесва Анкх-Морпорк.

— Явно е с остър ум.

— Както и да е… Изборът ядоса мнозина от… по-традиционно настроените, които се надяваха новият крал да е Албрехт Албрехтсон.

— Който не е със съвременно мислене, тъй ли?

— Според него дори излизането на повърхността опасно се отдалечава от поведението, присъщо за едно джудже.

Ваймс въздъхна.

— Керът, вече не се съмнявам, че проблемът е сериозен, но не е мой. Нито пък твой, ако ще и да си джудже. — Почука с нокът по витрината на Питата. — Копие, а? Убеден ли си, че не е истинската?