Тери Пратчет - Петият слон

Пред прага стоеше Керът.

— Сър, произшествието е малко… политическо.

— Капитане, каква ти политика в десет без четвърт вечерта?

— Сър, някой е влязъл с взлом в Музея на джуджешкия хляб.

Ваймс се взря в честните сини очи на заместника си.

— Току-що ме осени догадка, капитане — провлачено изрече той. — Един предмет го е хванала липсата.

— Познахте, сър.

— Копието на Питата.

— Именно, сър. Или са нахлули, след като ние си отидохме, или… — Керът нервно си облиза устните — … са се крили, когато влязохме.

— Значи оня шум не е бил от плъховете.

— Така е, сър. Съжалявам.

Ваймс сложи наметалото на раменете си и си взе шлема от закачалката.

— Някой е откраднал копието на Гранитната пита само няколко седмици преди оригиналът да бъде използван в особено важна церемония. Брей, че интересно…

— И аз същото си помислих, сър.

Ваймс въздъхна.

— _Мразя_ политическите истории.

Когато вратата се затвори, Сибил поседя още малко, загледана в ръцете си. После отнесе лампата в библиотеката и взе тъничък том, подвързан с бяла кожа, на която се кипреха златни букви: „Нашата сватба“.

Беше чудновато събитие. Висшето общество — „толкова е нависоко, че чак му лъсва задникът“, твърдеше Сам — на Анкх-Морпорк се струпа преди всичко от любопитство. Сибил беше най-видната стара мома на града и изобщо не си бе помисляла за брак, а Сам беше обикновен капитан от Стражата, който имаше навика да вбесява кого ли не.

Разглеждаше снимките от иконографа. Ето я и нея — изглежда по-скоро внушителна, отколкото лъчезарна. Сам се зъби срещу рисуващото духче, а косата му е набързо пригладена да не стърчи. Сержант Колън се е изпъчил така, че краката му почти се отлепят от земята, а Ноби се е ухилил до уши или се опитва да направи смешна гримаса — с неговото лице е трудно да се познае.

Сибил внимателно прелистваше албумчето. Бе сложила хартии между всеки два листа, за да запази снимките.

Мислеше си, че в много отношения е голяма късметлийка. Гордееше се със Сам. Той се бъхтеше упорито, за да помогне на много хора. Беше загрижен за онези, които не са важни особи. И винаги беше претрупан с далеч повече задължения, отколкото е полезно за здравето му. Сам беше най-възпитаният мъж, когото тя познаваше. Не джентълмен, слава на небесата, а просто добър човек.

А Сибил някак все не можеше да си изясни точно какво върши той. Е, имаше представа в какво се състои работата му и се досещаше, че почти не се заседява зад бюрото си. Когато най-сетне стигаше до леглото, Сам обикновено пускаше дрехите си направо в коша за пране, затова тя чуваше по-късно от момичето в пералнята за петната от кръв и кал. И до нейните уши стигаше мълвата за гонитби по покривите и ръкопашни схватки с типове, чиито имена звучаха като Хари Уимс с прозвище Резачката…

Имаше един много познат Сам Ваймс, който излизаше от дома им и се прибираше, и съвсем друг Сам Ваймс из града, който изобщо не й принадлежеше и живееше в света на онези мъже с противните имена.

На Сибил Рамкин от малка й бе внушавано да е пестелива, разсъдлива, благовъзпитана — макар и със склонност към занимания на чист въздух — и мила в мнението си за другите хора.

Пак се загледа в снимките насред притихналата голяма къща. Накрая звучно си издуха носа и отиде да опакова багажа и да прави разни други разумни неща.

Ефрейтор Веселка Дребнодупе беше „тя“, тоест твърде рядко явление в Анкх-Морпорк.

Не че джуджетата изобщо не се интересуват от въпросите на пола и секса. Съзнават колко жизнено необходими са новите поколения джуджета, на които да оставят собствеността си, за да продължат те работата в мините. Просто не виждат смисъл да различават половете в други обстоятелства освен съвсем интимните. В джуджешкия език не съществува женско местоимение, нито пък „женска работа“, щом децата започнат да се хранят от общия котел.

Но един ден Веселка Дребнодупе пристигна в Анкх-Морпорк и установи, че тук има мъже, които не носят плетени ризници, нито кожено бельо 3 3 Поне не от вида, който тя носеше. , и тези същества се наричат жени 4 4 Напоследък и ефрейтор Нобс. . В малката главица се зароди мисълта: „Защо не и аз?“

Сега я заклеймяваха в мазета и джуджешки барове из целия град като първото джудже в Анкх-Морпорк, което носи пола. Премяната бе изработена от дебела и здрава кафява кожа. Обективно погледнато, отличаваше се с еротичния заряд на букова греда, но по-старите джуджета изтъкваха, че някъде под тази дреха е ясно наличието на неговите 5 5 Не биха се насилили за нищо на света да произнесат „нейните“. колене .