Тери Пратчет - Петият слон

— А аз имам ли изобщо Гаадрергхух? — сепна се Ваймс.

Тя на свой ред трепна от произношението му.

— Да, сър. Всеки има. Но само джудже може да кразаква своя както подобава.

Командирът на Стражата въздъхна и се загледа в страниците на бележника си, запълнени с драскулки под заглавието „Юбервалд“. Трудно му беше да проумее, че и към географията подхожда като към престъпление. („Видяхте ли кой издълба тая долина? Ще познаете ли оня ледник, ако го видите пак?“)

— Веселке — промърмори той, — доста грешки ще правя.

— Сър, на ваше място не бих се безпокоила. Хората винаги бъркат. Но повечето джуджета веднага познават дали някой се опитва да избегне грешките или му е все едно.

— Ти сигурна ли си, че нямаш нищо против да дойдеш?

— Сър, все някога ще бъда принудена да го сторя.

Ваймс тъжно завъртя глава.

— Слушай, нещо не схващам. Толкова шум се вдига, че едно джудже от женски пол иска да се държи като… като…

— Като дама ли, сър?

— Ами да. Никой обаче не обелва и думичка, че Керът също се нарича джудже, а той си е човек…

— Не сте прав, сър. Както и самият той твърди, капитан Керът е джудже. Бил е осиновен от джуджета, изпълнил е ритуала на И’град , спазва дж’карграта , доколкото това е възможно в града. Значи е джудже.

— Ей, та той стърчи почти два метра над земята!

— Просто е високо джудже, сър. Нямаме нищо против, че в същото време му се иска да бъде и човек. Дори друдак’аките не биха възразили.

— Веселке, май ми свършиха ментовите бонбонки за гърло. Тая дума каква е?

— Вижте сега, сър, голяма част от джуджетата тук са… е, бихте могъл да ги наречете свободомислещи. Нали знаете, че повечето са от планините отвъд Меден рудник? Погаждат се лесно с хората. Някои дори признават, че… имат дъщери. Но други… По-старомодните юбервалдски джуджета нито са обикаляли света, нито много са си показвали носовете от мините. Държат се, сякаш Б’хриан Кървавия топор още е жив. Затова ги наричаме друдак’аки.

Ваймс беше понапреднал в езика, но за да говориш джуджешки, трябва да се упражняваш цял живот, а и не ти е излишна тежка инфекция в гърлото.

— „Над земята“… „те никога“… — запъна се безпомощно.

— „Те не излизат достатъчно често на чист въздух“ — подсказа Веселка.

— Аха, схванах. И всички са очаквали новият крал да е от тях, тъй ли?

— За Албрехт се говори, че изобщо не го е огрявал слънчев лъч. Всъщност целият му род отказва да излиза на повърхността денем. Нямаше съмнение, че той ще е избраникът.

Да, ама се е обърнало иначе, помисли Ваймс. Някои от джуджетата в Юбервалд не са го подкрепили. И светът не е стоял на едно място през това време. Немалко джуджета се бяха родили в Анкх-Морпорк. Техните хлапета си носеха шлемовете с тилната част напред и говореха своя език само у дома. Мнозина не биха познали, че някой държи кирка в ръцете си, освен ако не ги халоса с нея. И нямаха намерение да слушат наставления за живота си от престаряло джудже, седнало на вехто хлебче под някаква си далечна планина.

Почука замислено с молива по бележника си. Заради тази бъркотия джуджетата се налагаха усърдно помежду си по улиците на неговия град.

— Ей — сети се Командирът на Стражата, — напоследък виждам все повече от ония закрити носилки. Нали знаеш, дето ги носят по двамина тролове. С плътни кожени завески…

— _Друдак’аки_ — потвърди Веселка. — Много… традиционно настроени. И когато са принудени да излязат денем, не гледат слънцето.

— Не помня да са били толкова много само допреди година.

Тя вдигна рамене.

— Сър, джуджетата тук са все повече. Дори друдак’аките се чувстват добре сред своите. Не им се налага да общуват с хората по никакъв повод.

— Не ни обичат, а?

— Не желаят и думичка да разменят с човек. Откровено казано, подбират придирчиво и събеседниците си измежду джуджетата.

— Ама че тъпотия! — разсърди се Ваймс. — Как си набавят храна? Не могат да живеят само с гъби, отгледани в мазета! Как продават рудата, как заприщват ручеите и купуват греди за укрепване на тунелите си?

— Или плащат на други джуджета, или наемат хора. Могат да си го позволят, защото са много добри миньори. Или поне притежават чудесни мини.

— Като те слушам, сигурно са сбирщина от…

Ваймс си наложи да млъкне. Съзнаваше, че мъдрият човек винаги трябва да зачита нравите на другите народи, както се изразяваше Керът. Трудничко му беше да преглътне това правило. По света имаше и типове, чиито нрави предвиждаха да изкормват други хора като прасета, а Ваймс не беше готов да признае, че правото на подобно поведение трябва да бъде уважавано.