Тери Пратчет - Петият слон

— Изобщо не мисля като дипломат, нали? — смънка той.

Веселка го наблюдаваше сдържано.

— Не бих казала, сър. Все пак не довършихте изречението. Е, повечето джуджета се отнасят почтително към тях. Нали разбирате… чувстват се по-добре, че ги виждат наоколо.

Ваймс се озадачи, но изведнъж проумя.

— О, ясно! Сигурно си казват: „Слава на всичко свято, че има кой да съхрани древните обичаи.“

— Прав сте, сър. Според мен у всяко джудже в Анкх-Морпорк е останала частичка, която му подсказва, че истинските джуджета живеят под земята.

Той нарисува разсеяно завъртулка в бележника си. „Родният край…“ Дори Керът невинно споменаваше за джуджетата в „родния край“. Всички джуджета, където и да се бяха пръснали по света, смятаха планините си за „родния край“. Странно, но в която и част на света да попаднеш, хората навсякъде са си хора, ако ще и да не са точно онзи тип хора, за които са си мислили създателите на изтърканата фраза „хората навсякъде са си хора“. И дори да не си особено миличък и благичък, харесва ти да виждаш добродетели у околните, стига това да не ти струва нищо.

— Защо тези д’р… да де, тези традиционно настроени джуджета са дошли тук? Анкх-Морпорк все пак гъмжи и от хора. Нали уж всичко си уреждат тъй, че да отбягват хората?

— Те са… необходими, сър. Джуджешките закони са сложни и оплетени, често възникват спорове заради тълкуването им. Освен това извършват бракосъчетания и подобни ритуали.

— От твоите думи излиза, че са по-скоро жреци.

— Сър, джуджетата не са религиозни.

— Разбира се. Ох, както и да е. Благодаря ти, ефрейтор. Свободна си. Някакви новини след снощи? Нямаме ли самопризнания от овъргаляна в сяра пиклива котка?

— Не, сър. Кампанията за равен ръст пусна листовки, в които се твърди, че случаят потвърждава за пореден път отношението към джуджетата като към граждани второ качество. Но те пускат същите листовки и по други поводи. Има само празни места за попълване на конкретните подробности.

— Веселке, някои неща просто не подлежат на промяна. Значи ще се видим утре сутринта. Прати ми Детритус.

Но защо той трябваше да отиде? В Анкх-Морпорк човек не можеше да се размине от дипломати. Нали на практика тъкмо за такива занимания бяха предназначени висшите съсловия? За тях беше по-лесно, защото половината от чуждестранните величия и светила, с които се срещаха, им бяха стари приятелчета от училище. Говореха си на малки имена дори с онези, които се казваха Ахмед или Фонг. Знаеха коя вилица за кое ястие се използва. Ходеха на изискан лов и риболов. Движеха се в среди, които горе-долу се покриваха с привичните кръгове на чуждестранните им домакини, затова пък бяха твърде далеч от нечистите дебри, където обикновено се провираше Ваймс в работно време. Умееха да пипат тънко и ловко. Какви шансове имаше той срещу твари с родословия и гербове?

Ветинари го хвърляше на вълците. Да, де, и на джуджетата. И на вампирите. Ваймс потръпна. Патрицият никога нищо не вършеше без основателна причина.

— Влез, Детритус.

Тролът винаги се сащисваше, че Ваймс познава кога е застанал пред вратата. Командирът на Стражата все пропускаше да сподели, че стената на кабинета му хлътва навътре с жално скърцане, когато сержантът крачи по коридора.

— Искал сте да дойда, сър.

— Да. Сядай, момко. За онуй пътуване до Юбервалд ще си приказваме.

— Добре, сър.

— Ти как си настроен за отбиване до добрата стара родина?

Лицето на Детритус остана лишено от изражение — както винаги чакаше търпеливо, докато си изясни смисъла на чутите думи.

— За Юбервалд те питам — подсети го Ваймс.

— Де да знам, сър. Бях още камъче, като тръгнахме оттам. Татко искаше да намерим хубавия живот в големия град.

— Детритус, там има много джуджета.

Командирът на Стражата не си направи труда да спомене вампирите и върколаците. Който и от тях да нападнеше трол, правеше последната огромна грешка в кариерата си. Впрочем Детритус ползваше като лично оръжие обсаден арбалет, чиято тетива се опъваше със сила един тон.

— Нема лошо, сър. Много модерно съм настроен към джуджетата.

— Те обаче може и да са доста старомодно настроени към тебе.

— А, ония от дълбокото ли?

— Ъхъ.

— Чувал съм к’ви ги вършат.

— Аз пък съм чувал, че близо до Главината на Диска още воюват с троловете. Ще се наложи да проявим такт и дипломатичен подход.

— Таман за тая работа съм, сър — увери го сержантът.

— Детритус, миналата седмица ти хвърли оня тип през стената, не помниш ли?