Тери Пратчет - Петият слон

— Добре ли сте, сър? Мхъ-мхъ?

— Извинявайте. Увлякох се в пропагандата на здравословното хранене.

Ваймс сгъна салфетката си, стана и обгърна с ръка раменете на Скимър.

— Ще ви заведа в Леко жълтеещата гостна, където да ме изчакате на спокойствие — обясни, потупвайки го дружелюбно по ръката. — Каретите са натоварени. Сибил ръководи почистването на банята, учи древния класически клачиански и върши всички неотложни неща, които вършат жените в последната минута. Вие ще пътувате с нас в голямата карета.

Скимър дори се присви.

— О, не бих могъл, сър! Ще пътувам с вашата свита. Мхъ-мхъ.

— Ако говорите за Веселка и Детритус, те също ще бъдат с нас. — Ваймс забеляза, че ужасът у другия се позасили. — За всяка свястна игра на карти са нужни поне четирима, а пътуването е адски скучно.

— Ами, ъ-ъ… слугите ви?

— Уиликинс, готвачът и прислужничката на Сибил са в другата карета.

— О, така ли…

Ваймс се подсмихна мислено. Спомни си поговорката от своето детство: „Твърде бедни да боядисват, твърде горди да варосват…“

— Труден избор, а? Вижте какво, я седнете при нас в голямата карета, но ще ви отредим най-твърдата седалка и от време на време ще ви говорим снизходително. Бива ли?

— Сър Самюъл, боя се, че ме взимате на подбив. Мхъ-мхъ.

— Не, но може би ви подсещам, че го правите сам. А сега моля да ме извините, но ще отскоча до Участъка и аз да свърша малко работа преди тръгване…

След четвърт час Командирът на Стражата влезе в дежурната стая. Сержант Силен в ръката вдигна очи, отдаде чест и приклекна, за да се спаси от метнатия по главата му портокал.

— Сър? — измънка озадачен.

— Просто те проверявах, сержант.

— Издържах ли изпита, сър?

— О, да. Задръж портокала. Пълен е с витамини.

— Сър, мама ми казваше, че от тях можеш да се споминеш като едното нищо.

Керът чакаше търпеливо в кабинета. Ваймс тръсна глава. Знаеше всички места, които трябваше да заобикаля в коридора, и беше убеден, че не издава никакъв звук, но досега не завари Керът да чете книжата му. Ех, поне веднъж да го хване, че върши нещо нередно! Би било приятно… Човекът беше толкова праволинеен, че с него като мярка биха могли да прокарват пътища.

Капитанът отдаде чест.

— Стига, стига — спря го Командирът на Стражата и се настани зад бюрото си. — Сега нямаме време за това. Нещо ново през нощта?

— Убийство, което още не сме приписали никому, сър. Жертвата е занаятчия на име Уолъс Сонки. Намерен е в един от казаните си с прерязано гърло. Няма нито печат, нито бележка от която и да било гилдия. Смятаме тази липса за подозрителна.

— Да, доста съмнително — съгласи се Ваймс. — Освен ако не е внимавал при бръснене. Та за какъв казан си говорим?

— С каучук, сър.

— Каучук в казани ли? Не е ли отскочил при падането вътре?

— Не, сър. В казаните каучукът е течен. Той е произвеждал едни гумени… предмети.

— Чакай… Веднъж видях как става… Не ги ли правят, като потапят форми в каучука? Ако формата е издялана правилно, получават се ръкавици, ботуши… Нещо подобно ли е?

— Ъ-ъ… да, сър, подобно .

Ваймс най-сетне забеляза смущението на Керът. И малката картотека на паметта му размаха подходящото картонче.

— Сонки, Сонки… Керът, да не е същият от „Пакетчетата на Сонки“?

Капитанът вече пламтеше от притеснение.

— Да, сър!

— О, богове, какво ли се е канел да натопи в казана?

— Бил е хвърлен вътре, сър. Поне така изглежда.

— Но той на практика е национален герой!

— Сър?

— Капитане, недостигът на жилища в Анкх-Морпорк щеше да бъде далеч по-страшен, ако не бяха добричкият Сонки и неговите… „предохранители“ по едно пени за пакетче. Кому би се приискало да го очисти?

— Хората си имат Убеждения , сър — студено натърти Керът.

„Ясно ми е какво мислиш — каза си Ваймс. — Джуджетата не търпят такива измишльотини.“

— Добре, възложи случая на някого. Друго?

— Един колар нападнал стражник Суайърз, защото му сложил скоба на каруцата.

— Нападнал ли го?

— Опитал се да го стъпче, сър.

Ваймс веднага си представи стражник Суайърз — гном с ръст една педя, но с безмерна агресивност.

— И как е той?

— Ами човекът може да говори, но няма скоро да седне в каруцата си. Иначе всичко е както винаги.

— Нищо ли не се чу за кражбата на Питата?

— Всъщност не. В джуджешката общност се подхвърлят какви ли не обвинения, но никой не знае достоверни факти. Както казахте, вероятно ще научим повече, когато положението се влоши изведнъж.