Тери Пратчет - Петият слон

— Поне някоя и друга думичка по улиците няма ли?

— Има, сър. „Намали скоростта.“ Сержант Колън я написа в началото на Широката улица. Коларите вече внимават. Разбира се, налага се конският тор да бъде изгребван на всеки час.

— Капитане, тези разправии с контрола на транспорта не ни правят особено симпатични на хората.

— Вярно, сър. Но ние и без това не сме им симпатични. А така поне влизат някакви пари в градската хазна. Ъ-ъ… Има още нещо, сър.

— Казвай.

— Виждал ли сте скоро сержант Ангуа?

— Аз ли? Не. Очаквах да е тук. — Ваймс долови леката сянка на тревога по лицето на Керът. — Нещо лошо ли е станало?

— Не е дошла за дежурството снощи. Сега няма пълнолуние и затова малко се… зачудих. Ноби казва, че тя била доста разтревожена от нещо онзи ден, когато патрулирали заедно.

Ваймс кимна. Да, де, повечето служители на Стражата започваха да се притесняват за нещо, когато обикаляха заедно с Ноби. И честичко си поглеждаха часовниците.

— Ти отби ли се в нейната квартира?

— Не е спала в леглото си — сподели Керът. — Нито в кошницата — добави след миг.

— Ами не виждам с какво да ти помогна. Твое гадже е.

— Мисля си, че може би се е безпокояла малко за бъдещето.

— Хъм, ти… тя… такова де, заради върколашкото у нея ли?

Ваймс млъкна, защото се почувства твърде неловко.

— Да, това я тормози.

— Сигурно е отишла някъде да поумува на спокойствие.

„Например как, по дяволите, да поддържа връзката си с млад мъж, който — ако ще и да е великолепен във всичко друго — се изчервява като домат, щом трябва да спомене «пакетчетата на Сонки».“

— И аз се надявам това да е причината, сър — призна си Керът. — Случва се понякога. За един върколак животът в големия град е твърде напрегнат. Сигурен съм, че бих чул, ако е имала някакви неприятности…

Навън задрънчаха хамути, трополяха колелата на карета. Ваймс си отдъхна. Да види Керът загубил хладнокръвието си означаваше да изпита потреса на почти немислимото.

— Е, ще трябва да потеглим без нея — реши Командирът на Стражата. — Капитане, искам да ме осведомяваш за всичко. Фалшива Пита, изчезнала седмица-две преди тържествената коронация на джуджешкия крал… Като гледам, голям товар може да ми се стовари на раменете. А, да, оповести, че искам да научавам всичко около убийството на Сонки. Такива загадки хич не ги обичам. Сигналните кули вече стигат чак до Юбервалд, нали?

Керът грейна.

— Чудесно е, сър, не сте ли съгласен? Уверяват ни, че след няколко месеца ще можем да изпращаме съобщения от Анкх-Морпорк до Генуа само за един ден!

— Да, голяма работа. Питам се обаче дали дотогава ще имаме да си кажем нещо смислено.

Лорд Ветинари стоеше пред прозореца и се взираше в семафорната кула отвъд реката. Осемте грамадни щори примигваха в бясно темпо — черно, бяло, бяло, черно, черно, бяло…

Информацията се носеше във въздуха. На трийсетина километра зад гърба му някой гледаше през телескопа в кулата на Сто Лат и бълваше поток от числа.

Патрицият си мислеше колко бързо ни връхлита бъдещето.

Открай време се отнасяше недоверчиво към описанието на Времето като вечно течащ ручей. Опитът му подсказваше, че то се движи по-скоро като камъните… Приплъзва се, притиска, трупа напор под земята, а после с един тласък, от който подскачат чашите на рафтовете, цяла нива с репи загадъчно се е озовала два метра встрани от предишното си място.

Семафорите за предаване на съобщения съществуваха от векове, пък и всички знаеха, че знанието е ценно, както и че износът на стоки е начин да печелиш пари. После някой изведнъж се сети колко пари може да спечели, ако днешните новини от Анкх-Морпорк стигнат до утре в Генуа. А един изобретателен младеж от Улицата на хитроумните занаятчии прояви прекомерна находчивост.

Знание, информация, власт, думи… летящи във въздуха, невидими…

Внезапно светът започна да танцува върху подвижни пясъци.

Печелеше най-пъргавият.

Лорд Ветинари се извърна, взе някакви книжа от едно чекмедже на бюрото си, застана пред стената, натисна определено място и се шмугна бързо през ниския отвор зад безшумно отворилата се врата.

Озова се в коридор, осветен сякаш назаем от прозорци високо под покрива и настлан с малки каменни квадратчета. Патрицият пристъпи напред, поколеба се, смънка: „Не, днес е вторник“, и насочи крака си към плочка, която по нищо не се отличаваше от съседните 8 8 Само че те не бяха сигурна опора във вторниците. .