Тери Пратчет - Петият слон

— Ами да. То е… Трудно е да се обясни. Засега е доста грубовато, затова пък се справя задоволително с тези простички кодове.

Леонард дръпна покривалото от нещо с приблизително правоъгълна форма. На Патриция му се стори, че то се състои предимно от дървени колелца и дълги тънки пръти, които при поглед отблизо бяха целите покрити с букви и цифри. Немалко от колелцата не бяха идеално кръгли, а овални или сърцевидни, или пък с други любопитни очертания. Щом Леонард завъртя ръчката, всичко се задвижи със сложна мазност, която доста смущаваше в едно напълно механично творение.

— А това как го наричате?

— Ваша светлост, знаете, че не умея да измислям имена. Определям го като „Апарат за неутрализиране на информация чрез пораждане на ефимерни азбуки“, но съзнавам, че не се произнася лесно. Ъ-ъ…

— Да, Леонард?

— Ами… не е ли… неправилно да се четат съобщенията на други хора?

Ветинари въздъхна. Страдащият от угризения мъж пред очите му, който толкова ценеше живота, че при бърсане на прах старателно заобикаляше паяжините, веднъж изобрети механизъм за изстрелване на оловни сачми с ужасяваща скорост. Смятал, че щяло да бъде полезно за защита от опасни зверове. После измисли нещо, с което да бъдат взривявани цели планини. Искал да подпомогне рудодобива. Този човек — както си пиеше чая — с лекота можеше да начертае инструмент за немислимо масово унищожение в празните места около изящната рисунка, въплътила цялата крехка хубост на човешката усмивка. И добавяше подробен списък на номерираните части. А на заядлив въпрос би отговорил: „Но нали тези неща ще направят войната невъзможна? Никой не би се осмелил да ги използва.“

Леонард изведнъж се развесели.

— От друга страна, колкото повече знаем един за друг, толкова по-лесно ще постигнем разбирателство помежду си. Вие ме помолихте и да съставя още няколко шифъра за вас. Съжалявам, ваша светлост, но явно не съм проумял напълно изискванията ви. Какво е сбъркано в първите?

Ветинари въздъхна отново.

— Леонард, трябва да споделя с прискърбие, че те са абсолютно неуязвими.

— Но нали…

— Не е лесно да се обясни. — Патрицият съзнаваше, че прозрачните за него води на политиката са същинско мочурище за Леонард. — А новите, надявам се, са само… адски трудни.

— Уточнихте „дяволски трудни“ миналия път — посмути се Леонард.

— Да, така беше.

— Както се убедих, няма общоприети представи за параметрите на дяволите, ваша светлост, но проучих достъпните ми окултни текстове и съм уверен, че тези шифри ще бъдат преценени като трудни от поне 96 на сто от дяволите.

— Добре.

— Може би тук-там се доближават до демоничното…

— Няма страшно. Отсега нататък ще използвам само тях.

Леонард още се двоумеше за нещо.

— С лекота бих ги направил сатанински трудни…

— Ще ми бъдат от полза и каквито са в момента.

— Сър — почти изплака Леонард, — не смея да гарантирам, че достатъчно интелигентните хора няма да са в състояние да прочетат съобщенията ви!

— Чудесно.

— Но, ваша светлост, те ще научат какво мислите!

Ветинари го потупа по рамото.

— Не, Леонард, само ще бъдат осведомени за съдържанието на съобщенията.

— Наистина не разбирам.

— Аз пък не умея да правя взривно кафе. В какъв ли свят щяхме да живеем, ако всички бяхме еднакви?

За миг странна сянка пробяга по лицето на Леонард.

— Нямам представа, но ако желаете да се заема с този проблем, бих могъл да измисля…

— Леонард, това беше само един изтъркан израз.

Патрицият печално завъртя глава. Понякога му се струваше, че разширявайки умствения хоризонт до непристъпни планински висоти, Леонард се бе натъкнал и на особени залежи от тъпота. Какъв е смисълът да шифроваш съобщенията си така, че и най-умните ти врагове да са безсилни да ги прочетат? Накрая няма да знаеш какво мислят, че ти си мислиш за техните мисли…

— Милорд — обади се Леонард, — имаше и едно необичайно съобщение от Юбервалд. Вчера сутринта.

— Необичайно ли?

— Не беше шифровано.

— Изобщо ли? Защо ли съм се заблуждавал, че вече всички използват шифри.

— Е, изпращачът и получателят са обозначени само с кодови имена, но иначе съобщението е ясно. Съдържа искане да бъдат изпратени сведения за Командир Ваймс, когото вие сте споменавал неведнъж.

Лорд Ветинари се смръзна.

— И отговорът беше ясен. Преди всичко… клюки.

— Само за Ваймс? И то вчера сутринта? Преди да?…

— Милорд, какво има?