Тери Пратчет - Петият слон

— Я ми кажете — промълви Патрицият, — съобщението от Юбервалд не подсказва ли по някакъв начин кой е авторът му?

Понякога — както слънчев лъч пробива плътни облаци — Леонард проявяваше неочаквана прозорливост.

— Милорд, нима мислите, че познавате изпращача?

— О, на младини прекарах известно време в Юбервалд. Тогава мнозина богати младежи от Анкх-Морпорк потегляха на така нареченото „Голямо хилене“ — посещаваха далечни страни и градове, за да се убедят колко са изпаднали и изостанали в сравнение с родината им. Е, поне в началото на пътешесгвието си позволяваха тази заблуда. Да-а… Поживях и в Юбервалд…

Леонард Куирмски рядко обръщаше внимание на хората около себе си, но нямаше как да не забележи отнесения вид на Патриция.

— Приятни спомени ли, милорд? — престраши се да попита.

— Хъм? Е, тя беше изключително… необикновена жена. Уви, значително по-възрастна от мен. По-точно — направо древна. Беше отдавна. Животът ни внушава малките си уроци и ние продължаваме напред. — Пак се зазяпа в стената. — Виж ти, виж ти…

— Несъмнено дамата не е между живите — отбеляза Леонард.

Не го биваше за такива разговори.

— О, да, но и несъмнено е все така дейна и неуморна. — Ветинари се усмихна. Светът ставаше… по-интересен. — Леонард, искам да ви попитам нещо. Не ви ли е спохождала идеята, че някой ден ще има войни на мозъци, а не на армии?

Леонард взе чашата си с кафе.

— Да, обаче… Няма ли да е голяма цапаница?

— Не и колкото традиционната — подхвърли Патрицият.

Той също отпи от кафето си. Беше превъзходно.

Дукската карета мина покрай последните постройки и излезе на обширните равнини Сто. Веселка и Детритус бяха решили тактично сутринта да се возят отгоре, за да оставят дука и дукесата на спокойствие. Скимър си позволи неловка класова солидарност и в момента се возеше при прислугата.

— Ангуа май се е потулила някъде — промърмори Ваймс, загледан в зелевите поля.

— Горкото момиче — отрони Сибил. — Градът не е най-доброто място за нея.

— Да, де, ама Керът не можеш да го изчовъркаш от улиците и с голяма губерка. Като гледам, в туй им е проблемът.

— Част от проблема — уточни тя.

Ваймс кимна. Никой не говореше за другата част — децата.

Понякога се чудеше защо едва ли не всеки е убеден, че Керът е истинският и несъмнен наследник на отдавна никому ненужния кралски трон в града. Така се получи обаче, че наследникът изобщо не си искаше престола. Искаше да е ченге и всички му угаждаха. Само че кралското потекло малко приличаше на концертен роял — ако щеш, покрий го с брезент, но пак ще личи какво е скрито отдолу.

Ваймс не беше осведомен какви потомци могат да си родят човек и върколак. Може би единствените им отлики от другите ще са необходимостта от бръснене два пъти на ден около пълнолуние и рядкото непреодолимо желание да подгонят някоя бързаща каляска. Като си припомнеше какви управници бе имал градът от време на време, всеизвестен върколак едва ли щеше да е най-ужасната алтернатива. Той смяташе, че истинският проблем е тъкмо в скапаняците, които винаги имат напълно човешки вид. Е, мнението си беше само негово. Други може би гледаха на света по съвсем различен начин. Нищо чудно нямаше, ако Ангуа се бе усамотила някъде да си поблъска главата над тези несгоди.

Усети се, че зяпа през прозорчето, без да вижда нищо.

За да се поразсее, отвори пакета с книжа, който Скимър му връчи на тръгване. Съдържали „полезна информация“. Човекът като че беше експерт по Юбервалд. Ваймс се питаше колко ли чиновници в двореца на Патриция трудолюбиво поглъщат сведения и се превръщат в експерти по нещо. Намести се примирено на седалката и се зачете.

На първата страница изпъкваше гербът на Несвещената империя, властвала някога над почти цялата огромна страна. Ваймс не знаеше почти нищо за нея, само бе чувал, че един от императорите веднъж заповядал да заковат с пирон шапката на някакъв мъж на главата му. Шегичка. Юбервалд изглеждаше грамадно, студено и унило място, вероятно затова жителите му бяха готови на всичко, за да се посмеят.

Гербът му се стори прекалено изпъстрен със завъртулки и беше увенчан с двуглав прилеп.

А заглавието на първия документ гласеше: „Мастните пластове в района Шмалцберг («Земята на Петия слон»)“.

Разбира се, знаеше тази легенда. Някога имало не четири, а пет слона, стъпили върху Великата А’Туин, но единият или се подхлъзнал, или паднал от неочаквано друсване. Отнесъл се в елиптична орбита, преди да се върне гръмовно. Един милиард тона вбесено дебелокожо с тръбящ хобот се стоварили с такава сила, че разтресли целия свят и го нацепили на познатите на всички континенти. Разпръснатите от катастрофата скали нападали обратно, покрили и притиснали трупа. След незнайно колко хилядолетия подземно топене и прегряване се образували богатите мастни залежи. Според легендата златото, желязото и останалите метали също били част от колосалното тяло. В края на краищата не би трябвало един слон, който е успявал да крепи света на гърба си, да има обикновени кости, нали?