Тери Пратчет - Петият слон

— Ти чу ли — обърна се към Бъги — какво разказа днес за музея ефрейтор Дребнодупе?

Отвори стъкленица с жълтеникав прах и го помириса.

— Не.

— Аз я чух.

Затвори капака на съда със сярата и помириса въздуха на фабриката. Вонеше на течен каучук, тоест на пикливи котки.

— Да, някои неща се забиват в паметта като трънчета. „Извъртяна работа“, а?

Тази седмица отговорник по комуникациите беше стражник Визит, известен и като „Дай на езичника просветляваща брошурка“. Задълженията му се състояха в наглеждане на гълъбите и взиране в сигналните кули — естествено с помощта на стражник Чучур Долен, който беше водоливник. Никой не може да се мери с водоливниците в немигащия поглед. Наемаха ги охотно на работа и в кулите.

Стражник Визит се радваше на заниманията с гълъбите. Пееше им псалми. Слушаха кратките му проповеди, накланяйки главички ту наляво, ту надясно. В края на краищата, казваше си той, нима епископ Рог не е проповядвал на стридите и раците? А в теологическата литература липсваха доказателства, че те са слушали, докато за гълъбите беше сигурен, че попиват всяка негова дума. Вече проявяваха и интерес към брошурките за достойнствата на омнианската вяра — е, засега като материал за изработване на гнезда, но това несъмнено беше добро начало.

Чистеше с четка и парцал прътите, на които кацаха, когато влетя поредната птица.

— А, Зебедина. — Сложи я на ръката си и с другата откачи от крачето й капсулката със съобщението. — Похвално е усърдието ти. Да, това е от стражник Шу. Сега ще получиш зърно, което ни доставят „Джозая Фрумънт и синове“, но всъщност го имаш по милостивата воля на бог Ом.

Изпляскаха криле. Втори гълъб се настани на своя прът. Визит позна Вилхелмина, една от гълъбиците на сержант Ангуа.

Взе капсулката. Тъничкото листче вътре бе навито стегнато и надписано „За кап. Керът — лично“.

Подвоуми се и пъхна съобщението от Рег Шу в пневматичната тръба. Чу мляскащия звук, с който то потегли към дежурната стая. Реши, че другото заслужава по-грижливо отношение.

Керът работеше в кабинета на Ваймс, но не и зад бюрото му. Бе си сложил сгъваема масичка в ъгъла. Клатушкащите се купчини книжа по бюрото не изглеждаха чак толкова островърхи като вчера. Тук-там дори се виждаше плотът.

— Капитане, лично съобщение за вас.

— Благодаря.

— А стражник Шу моли някой от сержантите да отиде в каучуковата фабрика на Сонки.

— Прати ли това съобщение в дежурната стая?

— Да, сър. Пневматичната тръба е полезно нововъведение — добави Визит лоялно.

— Командир Ваймс не е възхитен, но съм сигурен, че все някога пневматичната тръба ще започне да пести времето ни.

Керът разгъна листчето. Визит го наблюдаваше как чете, мърдайки устни беззвучно.

— Откъде долетя гълъбът? — попита след малко.

— Стори ми се изтощен, сър. Сигурен съм, че е излетял някъде извън града.

— Аха. И аз това си помислих. Благодаря ти.

— Лоши новини ли, сър? — Визит надуши повод да утешава и напътства.

— Просто новини, стражник. Не си губи времето тук.

— Слушам, сър.

Когато разочарованият Визит излезе, Керът стана и надникна през прозореца. Видя типична улична сценка от Анкх-Морпорк.

След няколко минути се върна зад масичката, написа няколко реда, пъхна листа в капсулка и я прати по тръбата със съскане на изтормозен въздух.

Скоро сержант Колън се дотътри задъхан по коридора. Керът гореше от желание да осъвременява всекидневието на Стражата. Странно, но посредничеството на пневматичната тръба изглеждаше тъкмо такава необходима новост, много по-модерна от навика на Командир Ваймс да отваря вратата и да крещи кой да се качи при него.

Керът се усмихна лъчезарно.

— Здравей, Фред. Всичко наред ли е?

— Да, сър… — неуверено смънка Фред Колън.

— Добре. Отивам да говоря с Патриция. А ти, Фред, като най-старши от сержантите поемаш командването на Стражата до завръщането на господин Ваймс.

— Да, сър. Ъ-ъ… тоест докато вие се върнете…

— Няма да се върна, Фред. Напускам.

Патрицият гледаше значката на бюрото си.

— … и добре подготвени служители — казваше Керът някъде пред него. — Да не забравяме, че допреди броени години бяхме само четирима. А сега Стражата функционира като машина.

— Така е — съгласи се Ветинари, без да отмества погледа си от значката, — макар някои нейни части да гърмят от време на време. Капитане, не бих ли могъл да ви приканя към повторно обмисляне на решението ви?

— Премислях го няколко пъти. И вече не съм капитан, сър.