Тери Пратчет - Петият слон

А зад шапката седеше дребно куче.

Природата не го бе надарила с белезите на дружелюбно мъничко създание, въртящо сърдечно опашчицата си, но то поне се стараеше. Изправяше се на задните си крака при доближаването на всеки минувач и скимтеше жалостиво.

Нещо тупна в шапката. Беше гъба за баня.

Милосърдният дарител отмина няколко крачки и чу:

— Дано ти окапят краката, господинчо.

Мъжът се обърна. Кученцето го изпепеляваше с поглед.

— Бау? — произнесе то.

Човекът се озадачи, вдигна рамене и си продължи по пътя.

— Бау-бау, да ти го!… — сопна се ненормалният глас тъкмо когато щеше да свърне зад ъгъла.

Една ръка се стрелна надолу и сграбчи кучето зад врата.

— Здрасти, Гаспод. Май току-що разгадах една малка тайна.

— О, не-е… — изстена кучето.

— Не се държиш като почтен пес — заяви Керът и го вдигна пред очите си.

— Добре де, добре, но що не ме пуснеш? Боли, да знаеш.

— Имам нужда от помощта ти.

— Не става. Не се сдушвам със Стражата. Не го приемай лично, просто си пазя доброто име по улиците.

— Гаспод, не те карам да помагаш на Стражата. Защото наистина е лично. Имам нужда от твоето обоняние. — Керът остави кучето на земята и си изтри ръката в ризата. — За съжаление това означава, че имам нужда и от всичко останало в теб. Е, да, не се и съмнявам, че под тази силно сърбяща външност се крие златно сърце…

— Брей — изръмжа Гаспод. — Нищо добро не ме чака, щом започваш с „Имам нужда от помощта ти“.

— Нещо става с Ангуа.

— Ох…

— Искам да я проследиш.

— Господинчо, дълго ще търсиш куче, което да ти проследи върколак. Ония са хитри .

— Винаги съм предпочитал да работя с най-добрите — увери го Керът.

— Най-чувствителният нос на света — похвали се Гаспод и сбръчка своята скъпоценност. — А тя накъде е отпрашила?

— Според мен към Юбервалд.

Керът очевидно беше бързак. Бягството на Гаспод бе спряно в зародиш от пръстите, вкопчили се в опашката му.

— Ама дотам са хиляда километра! А за кучешките крака — поне пет пъти повече! Невъзможно!

— Така ли било? Ами добре. Глупаво беше изобщо да говоря с теб. — Керът го пусна. — Прав си. Нелепо е.

Гаспод се обърна към него, изпълнен с подозрения.

— Не съм казал, че е нелепо. Само че наистина са хиляда километра…

— Да, де, затова е невъзможно да се справиш.

— Не, казах, че е невъзможно да ме убедиш…

— Ясно, ясно. Наближава зима, а и наистина е много трудно да проследиш върколак. Отгоре на това Ангуа е ченге. Ще се досети, че съм те потърсил, и ще заличи следите си.

Гаспод заскимтя безнадеждно.

— Слушай, бе, господинчо, знаеш ли колко трудно се печели уважение в тоя кучешки град?! Ако не ме надушват две-три седмици около стълбовете на лампите, положението ми отива направо в канавката!

— Да, да, разбирам те напълно. Ще измисля нещо друго. Нервния Найджъл още се навърта наблизо, нали?

— Какво? Оня шпаньол ли? Че той няма да си надуши и задника, ако ще да му го тикнеш в муцуната!

— Носи му се славата, че има остро обоняние.

— И започва да се умилква и да върти опашка, само да го погледне първият срещнат!

— Затова пък съм чувал, че може да надуши умрял плъх от три километра.

— Брей! Аз пък ще надуша и какъв е на цвят!

Керът въздъхна.

— Е, май нямам голям избор. Ти не можеш да дойдеш, затова…

— Не съм казал такова… — Гаспод поумува. — Ще взема да тръгна, а? И още как! Ще ме изхитриш някак или пък ще ме изнудиш, ама накрая ще ме убедиш, нали?

— Правилно. Гаспод, а как успяваш да пишеш?

— Стискам тебешира със зъби. Фасулска работа.

— Умник си ти. Единственото говорещо куче в света.

— По-тихо, бе, по-тихо! — Гаспод се озърташе трескаво. — Ей, в Юбервалд е пълно с вълци, нали?

— О, да!

— Ех, и аз можех да съм вълк сега. С други родители, разбира се. — Гаспод подсмръкна и пак огледа улицата и в двете посоки. — Какво ще се разберем за пържолите?

— Всяка вечер.

— Така бива.

Сержант Колън беше същинска картинка на нещастието, надраскана върху неравна улица с некачествено тебеширче в дъждовен ден. Седеше на стола си и начесто поглеждаше току-що полученото съобщение, сякаш се надяваше да се изпари от само себе си.

— Адска гадост, Ноби! — изпъшка по едно време.

— Хайде сега, Фред, успокой се — увещаваше го Ноби, който този ден бе предпочел премяна от муселин.

— Ама не може да ме повишават! Не съм офицер! Аз съм най-обикновен човек от народа!

— Открай време си го знам, Фред. По-народен от тебе — здраве му кажи.