Тери Пратчет - Петият слон

— Да, де, но виж к’во пише тука! Ето, негова светлост се е подписал саморъчно!

— Е-е, както виждам, можеш да избираш от три неща…

— Давай нататък.

— Първо, да отидеш при него и да му кажеш, че няма да се подчиниш…

Паниката по лицето на Колън избяга, прогонена от сив гледжосан ужас.

— От дън душа ти благодаря, Ноби — промълви той горчиво. — По-навреме предупреждавай, ако ще подхвърляш още от тия идейки, та да си приготвя сухи гащи.

— Можеш и да приемеш, но да забъркаш такава каша, че той да отмени повишението ти…

— Ноби, вече го правиш нарочно!

— Що пък да не опиташ?

— Да, бе. Нали знаеш кое им е най-гнусното на кашите — не се сещаш кога да спреш. Уж си мислиш, че правиш само малка бъркотия, пък изведнъж цял казан помия ти се изплисква на тиквата. Притеснявам се, че стане ли тъй, негова светлост няма да ми вземе работата, а нещо друго… Да не обяснявам повече.

— Виждаш надалеч в бъдещето, Фред. Остава третата възможност. Примиряваш се и бъхтиш здравата.

— Не ми помагаш много.

— Ще се мъчиш само две-три седмици, после господин Ваймс ще се прибере.

— Ъхъ. А ако не се прибере? Юбервалд бил мръсничко местенце. А бе, дори според Патриция оная страна била истерия насред главоцеп, обвит в гадост. Не звучи добре, нали? Може да си потънеш нейде — и ни вест, ни кост. Тогава ще загазя. Не знам как да офицерствам.

— Фред, никой не знае как да офицерства. Затуй са офицерите. Ако знаеха поне нещичко, щяха да са сержанти.

Лицето на Колън пак се набръчка от отчаян размисъл. Откак се помнеше, носеше униформа. Беше същински чеп с три нашивки, запушил дупка точно по мярката си. Затова инстинктивно се придържаше към убеждението, че представителите на офицерското съсловие не могат сами да си обуят панталоните. Угризенията на съвестта го подтикваха да изключи Ваймс и Керът от списъка, като ги издигне до ранга на почетни сержанти.

Ноби го наблюдаваше със смесица от загриженост, дружелюбие и хищнически глад.

— Ох, Ноби, какво ще правя?!

— Ами, капитане — прокашля се Ноби, — офицерите повечето време подписват разни хартийки…

На вратата се почука и нахълта шашнат полицай.

— Сержант, стражник Шу пак настоява някой от по-старшите да се отбие във фабриката на Сонки.

— А, на оня задръстеняк с каучука ли? Добре. От по-старшите, значи. Добре. Ще отидем скоро.

— Казвай „капитан Колън“ — побърза да вметне Ноби.

— Ъ-ъ… а-а, да, капитан, благодаря предварително. — Колън добави по-решително: — И не искам да се самозабравяте!

Стражникът се опули за миг, но се отказа да разнищва тази загадка.

— А долу има един трол, дето иска да приказва с началника…

— Силен в ръката няма ли уста и уши?

— Такова… Силен в ръката още ли е сержант?

— Да!

— Макар че е в несвяст ли?

— Ъ?!

— Ами проснат е на пода, сер… капитане.

— Че к’во иска оня трол?

— Засега иска да пречука някого, ама като гледам, най-много му се ще да махнем скобата от крака му.

Гаспод тичаше насам-натам, почти опрял муцуна в земята. Керът чакаше, хванал юздата на коня си. Жребецът беше породист и скъп. До днес Керът не бе харчил почти нищо от заплатите си.

Накрая кучето седна унило.

— Разправяй ми ти за чудния усет на Патриция… — сопна се сърдито.

— Никаква следа ли няма?

— Ами докарай Ветинари да души, като е толкова печен. Какъв е смисълът да започнем оттука? Най-противното място в целия град! Това е портата към пазара на добитък, нали? Наоколо номерът е тъкмо да не надушиш нищо. Миризмата направо се е просмукала в калдъръма. Ако искаш да откриеш нечия следа, хич не ти трябва да тръгваш оттука.

— Много уместна забележка — сдържано одобри Керът. — Е, коя е най-силната миризма, продължаваща в посока към Главината на Диска?

— На говняните каруци, разбира се. От вчера. В петък сутринта първата им работа е да изринат всичко от оборите.

— Можеш ли да тръгнеш по следата?

Гаспод завъртя очи от досада.

— Ако щеш — и с кофа на главата.

— Добре. Да вървим.

— Значи — подхвана Гаспод, щом врявата и шетнята около портата останаха зад тях — сме подгонили онова момиче, а?

— Да.

— Само ти ли?

— Само аз.

— Без цяла сюрия гончета, поне двайсет-трийсет, а?

— Без.

— Още не ти е дошъл умът в главата, а?

— Още не.

Стражник Шу отдаде чест, макар и начумерен. Доста дълго го накараха да чака.

— Май трябва да кажа „добър вечер“, сержант…

— Капитан — отсече капитан Колън. — Виж ми цвъчката на пагона.