Тери Пратчет - Петият слон

Зората на прозрението засия в очите на Колън.

— Охо… Ноби, що не почна с туй отначало?

— Е, ти си решаваш, Фред… да, де, капитане — почтително произнесе Ноби.

— Ами ако господин Ваймс не одобри? Нали ще се върне след две-три седмици.

— Стига ми — вдигна рамене Ноби.

— И нямаш нищо против?

— Кой, аз ли? Фред, нали знаеш, че винаги съм готов да си изпълня дълга.

— Ноби…

— Да?

— Роклята…

— Да, Фред?

— Нали уж вече не… регулираме движението?

— Тъй си е, ама реших да я понося още малко, та веднага да се захвана, ако решиш да се занимаваме пак с транспорта.

Смразяващ ветрец повяваше над зелевите поля.

През натрапчивия дъх на зеле и тежката воня на говняните каруци носеше към Гаспод също и намеци за смола, планини, сняг, пот и застоял дим от пури. Последната миризма се дължеше на навика на коларите да пушат огромни евтини пури, за да отпъждат рояците мухи.

Светът на обонянието се простираше безкраен пред кучето, далеч по-богат от онзи, който му представяше зрението.

— Болят ме лапите — оплака се то.

— Хайде, бъди добро куче — укори го Керът.

Пътят се раздвояваше. Гаспод спря и подуши във всички посоки.

— Ха, интересна случка. Част от говната са скочили от каруцата и са отпрашили през полето ей натам. Ти позна.

— Можеш ли да откриеш вода наоколо?

Пъстрата муцуна на кучето се набръчка от напрежение.

— Езерце. Не е голямо. На два километра оттук.

— Значи натам е тръгнала. Ангуа много държи на чистотата. Не е присъщо за върколаците.

— Аз пък изобщо не съм любител на водата — отбеляза Гаспод.

— Я виж ти… За пръв път чувам.

— Стига си ме поднасял! Веднъж ме изкъпаха , за твое сведение, та знам що за гадост е банята.

Езерцето се бе сгушило сред обрулени от вятъра дървета. Шумолеше суха трева. Самотна водна кокошка се шмугна в тръстиките, когато Керът и Гаспод я доближиха.

— Всичко е ясно — подхвърли кучето. — Купчина тор влиза във водата и… — Помириса пак калта до водата. — И… хъм, тя излиза… Хъм…

— Нещо те затруднява ли? — учуди се Керът.

— Какво? А, не. Миризма като камбанка. И продължава към планините, както ти очакваше. Ха, де…

Гаспод се почеса със задния крак зад ухото.

— Значи има проблем? — увери се Керът.

— Слушай, да речем, че е станала адска гнусотия, дето не ти се ще и да я знаеш, пък аз вече съм я научил… Какво ще правиш с мен, като ти я кажа? Нали се сещаш, доста хора предпочитат да си затварят очите. Новината те засяга лично.

— Гаспод!

— Не е сама. С нея върви друг вълк.

— Аха.

Кротката, лишена от изразителност усмивка на Керът изобщо не се промени.

— И вълкът е… от мъжкото изповедание, тъй да се каже. Самец. Ъ-ъ… Без никакво съмнение.

— Благодаря ти, че ме осведоми.

— Изключително мъжествен. Хъм… В точно определен смисъл. Просто няма как да сбъркам.

— Убеден съм, че те разбирам.

— Ей, с думи няма как да се обясни. А миризмата е… доста подчертана.

— Вече ти благодарих, Гаспод. И те са тръгнали към?…

— Направо към планините, шефе — изрече Гаспод колкото се може по-мило.

Не беше задълбочен познавач на човешките сексуални отношения, а и още не можеше да повярва в някои техни особености, но поне не се съмняваше, че са несравнимо по-оплетени от кучешките.

— А тази миризма…

— Извънредно мъжкарската ли?

— Същата, да — невъзмутимо потвърди Керът. — Ще я следваш и ако си върху коня, нали?

— Дори с кесия чесън под носа.

— Добре. Защото си мисля, че е време да се разбързаме.

— Знаех, че ще си го помислиш.

Стражник Визит отдаде чест, щом Колън и Ноби влязоха в Двора на Псевдополис.

— Сър, според мен трябва да научите веднага — подаде той някакъв лист. — Току-що го взех от Родни.

— От кого?

— Духчето на моста. То рисува снимки на колите и каруците, които преминават с твърде висока скорост. Никой не го е хранил отдавна — добави Визит с мек укор.

— А, някой много е бързал — сети се Колън. — И к’во толкова? Туй е една от ония носилки, в които се возят джуджетата от дълбините, нали? Ха, двамата тролове доста са се озорили от търчане!

— Станало е веднага след кражбата на Питата — уточни Визит. — Родни пише и датата в ъгъла, виждате ли? Казах си, че съвпадението е любопитно. Сър, не ви ли се струва, че някой е бягал от града?

— Че защо едно джудже ще вземе да краде безполезно парче скала? Особено пък ако е от ония, любителите на мрака. Като им гледам тъпите дрешки, тръпки ме побиват.

Гневната тишина звънна като лост, изтърван в храм. В стаята имаше три джуджета.