Тери Пратчет - Петият слон

Вратата се затръшна. Стражник Визит взе чашата от треперещата ръка на Ноби и го потупа по рамото.

— Чувал съм, че при трола Тебеширчо и второто качество си е съвсем поносимо…

Вратата се отвори.

— Искам проклетата ми чаша да е от фин порцелан!

Вратата се затръшна.

— Някой виждал ли е безотчетните пари напоследък? — простодушно се осведоми стражник Пинг.

Ноби бръкна печално в джоба си и извади няколко долара. Връчи ги на Визит.

— По-добре иди в оня кожодерски магазин на Кралското шосе. Купи чаша с чинийка, дето можеш да си видиш ръката през тях. Нали се сещаш — със златни кантове? — Озърна се към другите стражници. — А бе, сбирщина, к’во се размотавате? Тука няма да спипате много престъпници!

— Ноби, това ли са всичките безотчетни пари? — неумолимо попита Пинг.

— Я да не ми викаш Ноби! Хайде, да те видя на улицата! И другите също!

Дните се търкаляха един след друг. Освен това трополяха и друсаха. Каретата беше удобна, доколкото уютът е присъщ на подобни возила, но понеже минаваше през безкрайна поредица от дупки по пътя, поклащаше се като люлка. Отначало хаотичното движение унасяше. След ден-два досаждаше. Както и пейзажът навън.

Ваймс гледаше вкиснат през прозореца.

Видя поредната сигнална кула на хоризонта. Спомни си, че ги издигаха близо до пътя, макар и това да не беше най-прекият маршрут. Само глупак би решил да ги строи в дивата пустош. На хиляда километра от Анкх-Морпорк още се срещаха тролове, които не успяваха да проумеят факта, че за тях човешкото месо е несмилаемо. Пък и повечето селища се гушеха край пътищата.

Новата гилдия сигурно трескаво трупаше пари. Дори от такова разстояние се различаваше строителното скеле — работниците припряно закачаха още сигнални щори и семафори. Цялата конструкция сигурно щеше да се нацепи на трески при първия ураган, но дотогава собствениците й щяха да са припечелили достатъчно, за да построят още пет кули. Или петдесет.

Всичко стана твърде бързо. Кой би повярвал неотдавна? А съставките на бъркотията си ги имаше от много години. Семафорите съществуваха от древността. Преди век Стражата бе използвала няколко кули, за да разпраща съобщения до патрулите. И водоливниците не се занимаваха с нищо друго, освен да седят и да се вторачват. Липсваше им въображение, за да се поддадат на зрителни илюзии.

Хората обаче започнаха да си представят новините съвсем другояче. Преди биха предавали известия за придвижването на войски или за смъртта на крале. Вярно, и това трябва да се знае, но не се случва често. А те искаха съвсем редовно да научават колко струва добитъкът днес в Анкх-Морпорк. Ако цената е паднала, защо да не откарат стадото в Куирм? Да, задължително беше да са осведомени за дреболиите. И то всевъзможни. Например: „Корабът ми стигна ли благополучно там?“ Затова гилдията с маниакална упоритост прокарваше линията от кули през планините към Генуа, намираща се на цели шест хиляди километра от Анкх-Морпорк. Минаваха месеци, докато корабът заобиколи нос Ужас. Колко беше готов да плати един търговец, за да научи само след ден, че корабът е хвърлил котва до кея? А колко струва товарът му в момента? Продаден ли е изгодно? Има ли търговецът открита сметка на свое име в Анкх-Морпорк?

Че как нямаше гилдията да натрупа пари?

Лудостта се разпространи бързо като всяка друга в големия град. Май всеки, който можеше да скове два-три дъсчени етажа, да наеме двама водоливници и да монтира механизъм от стара вятърна мелница, успяваше да се вмъкне в бизнеса. Отидеш ли да вечеряш в кръчма, няма как да не видиш как някой изскача всеки пет минути да провери дали има съобщение за него от най-близката кула. Имаше и нова мода — приятели си разменяха безсловесни съобщения през претъпкана зала, причинявайки леки контузии на стоящите наблизо…

Ваймс поклати глава. Вести без смисъл — досущ телепатия без мозъци.

Да, ама свърши работа миналата седмица, нали? Когато Джак Незнайкото отмъкна онова сребро в Сто Лат и препусна към сигурното си леговище в Сенките на Анкх-Морпорк. А сержант Ръбчо от Стражата в Сто Лат, който се бе обучавал при Ваймс, изпрати съобщение по кулите. Получиха го около час преди Джак да влезе небрежно през градската порта и да попадне в обятията на очакващия го сержант Детритус. Според закона ситуацията беше малко хлъзгава, защото обирът не бе извършен в земите на Анкх-Морпорк, а известията по семафорните кули някак не попадаха в представата за преследване на злосторник, забелязан на местопрестъплението. Джак любезно премахна всякакви затруднения, като замахна яростно срещу трола. Арестуваха го за нападение срещу полицейски служител и се погрижиха за счупената му китка…