Тери Пратчет - Петият слон

Визит отдаде чест. Не знаеше друг начин да излезе жив от тази стая. Едното око срещу него трепкаше зловещо.

— Ти обаче можеш да загладиш вината си — смили се капитан Колън, — ако признаеш кой краде, подчертавам — краде захарните бучки.

— Сър?

— _Знам_, че снощи бяха четирийсет и три. Преброих ги много внимателно. Тая сутрин са четирийсет и една, стражник. А пък са заключени в шкафчето на бюрото. Ще ми я обясниш ли тая загадка?

Ако у Визит честността се съчетаваше със склонност към самоубийство, щеше да отговори: „Ами, капитане, макар да знам, че имате всякакви достойнства, виждал съм ви да броите на пръсти и всеки път да получавате различен отговор.“

— Ъ-ъ… да няма мишки? — предположи немощно.

— Ха! Свободен си, редови стражник, и си помисли добре!

Когато опечаленият Визит излезе, капитан Колън се загледа в разчистеното бюро.

Малката мъждукаща част от мозъка му, в която все още припламваха искрите на свързани мисли през мъглата от сковаващ ужас, започваше да му подсказва: „Толкова си затънал, че вече срещаш светещи риби.“

Да, имаше празно бюро, но само защото бе махнал от него всички хартии.

Не можеше да се твърди, че Фред Колън беше неграмотен, но имаше нужда от размисъл и напъване, за да преодолее нещо по-дълго от инвентарен списък. Засядаше задълго на всяка дума с повече от три срички. Би било възможно да се каже, че е функционално грамотен. Тоест отнасяше се към четенето и писането както към ботушите — необходими са, но не е задължително да са забавни и е много подозрително, ако на другите им харесват.

Разбира се, господин Ваймс бе търпял бюрото да е отрупано с книжа, но на Колън му хрумна, че Ваймс и Керът вероятно са се научили да надхитрят купчините, защото знаят кое е важно , а кое — не. За него това умение си оставаше стъписваща мистерия. Сред тези документи имаше жалби, паметни бележки и покани, писма с молба „да ми отделите няколко минути“ и формуляри за попълване, доклади за четене и изречения с думи като „злонамерен“ и „незабавни мерки“. Представяше си ги като надвиснала вълна, която ей сега ще го захлупи.

Здравомислещата частичка в главата му се питаше дали пък офицерите не са предназначени за преграда между сержантите и всички тези гов… глупотевини, за да си вършат на спокойствие сержантската работа.

Капитан Колън си пое дъх на чести пресекулки.

А от друга страна, щом хората му започват да отмъкват захарните бучки, как ще има ред! Опази захарта и всичко друго ще се оправи!

Ето го разковничето!

Обърна се и погледът му отново срещна хартиения хълм, който стърчеше обвинително в ъгъла на кабинета.

После се спря на празната камина.

Нали в това му беше цаката на офицерството? Да вземаш решения!

Редови стражник Визит слезе съсипан в дежурната стая, която се бе напълнила с полицаи от две смени.

Всички се трупаха около едно от бюрата, върху което лежеше леко калната Гранитна пита.

— Стражник Бедрогриз я намерил на Зефирната улица — обясняваше сержант Силен в ръката. — Захвърлена ей така. Крадецът сигурно се е уплашил.

— Много далеч от музея… — обади се Рег Шу. — Защо да я мъкне през целия град и да я остави в тузарски квартал, където все някой е щял да се спъне в нея?

— О, горко ми, о, покруса — завайка се Визит.

Чувстваше, че е несправедливо пренебрегнат заради един… би казал „езически идол“, но не искаше джуджешка брадва да го съсече през коленете.

— К’во става, коремчето ли те присвива? — попита с небрежно съчувствие Ноби.

— Понижен съм в редови стражник.

— Какво? Защо? — сепна се Силен в ръката.

— Ами… не е много ясно.

— Е, това е вече прекалено! — кипна джуджето. — Вчера той уволни трима от нашите в участъка при „Кукличките“. Няма да се помайвам, докато изрита и мен. Тръгвам към Сто Лат. Там никога не достигат добре обучени стражници. А аз съм сержант и ще мога да се пазаря за заплатата.

— Слушай — намеси се Ноби, — и Ваймсчо по цял ден ръси неприятни лафове. Чувал съм го от сутрин до вечер.

— А, не е същото.

— Как тъй?

— Защото той е господин Ваймс. Помниш ли размириците на Лесната улица миналата година? Един тип замахна да ми смаже главата с боздуган, когато ме събориха, но господин Ваймс му се изпречи и пръв го прасна по тиквата.

— Право думаш — потвърди стражник Сечиколяно. И той беше джудже. — Когато те натикат в ъгъла, господин Ваймс все се оказва до теб.

— Ама старият Фред… Нали си го знаете Фред Колън? — жално промълви Ноби, докато изливаше врящата вода от котлето в чайниче за запарка. — Работата на ченгето я владее и отвътре, и отвънка.