Тери Пратчет - Петият слон

Лейди Сибил похъркваше кротичко. Брачната връзка винаги се състои от двама души, които са готови да се закълнат, че само другият хърка.

Иниго Скимър се свираше в ъгъла и четеше книга. Ваймс го позяпа.

— Ще се кача горе да подишам чист въздух — сподели след малко.

Отвори вратичката и тракането на колелата сякаш изпълни тясната задушна кабина заедно с прахоляка.

— Ваша светлост… — надигна се Скимър.

Ваймс, който вече се катереше, пак надникна в кабината.

— С такова държание няма да си спечелите приятели — увери той чиновника и затвори вратичката с ритник.

Веселка и Детритус се бяха настанили удобно на покрива. Поне не се задушаваха, а и имаха добър изглед във всички посоки, стига зеленчуците до хоризонта да се вместват в разбиранията ти за приятен пейзаж.

Ваймс се пъхна в пролуката между два вързопа и се наведе към Веселка.

— Ясно ти е как се работи с кулите, нали?

— Е, донякъде, сър…

— Добре. — Той й връчи късче хартия. — Където и да спрем за нощувка, наблизо ще има кула. Зашифровай тия думи и ги изпрати до Стражата. Сетят ли се кого да поразпитат, ще знаят всичко до час-два. Да, предай им да се отбият при Мократа Топси, тя върти пералнята в онуй свърталище. Или при Гилбърт Гилбърт. Той винаги знае какво става.

Веселка прочете съобщението и изгледа втренчено Ваймс.

— _Сигурен_ ли сте, сър?

— Може да съм, а може и да не съм. Погрижи се описанието с особените белези да е пълно.

— Позволявате ли да попитам какво ви подтикна да…

— Походката му. А и той не улови портокала — обясни Ваймс. — Мхъ-мхъ…

Стражник Визит чистеше стария гълъбарник, когато се получи съобщението по семафорните кули.

Напоследък прекарваше все повече време с гълъбите. Заниманието не беше особено популярно, затова никой не се опитваше да го измести, а тук поне крясъците и тряскането на врати се чуваха приглушено.

Прътите за кацане блестяха .

Харесваше си работата. Нямаше мнозина приятели в града. Всъщност нямаше мнозина приятели и в Стражата. Но намираше с кого да говори, а и напредваше в религиозната просвета на гълъбите.

А сега и това…

Беше адресирано до капитан Керът. Вероятно трябваше да го връчи на капитан Колън, и то лично, защото Колън подозираше, че другите му четат съобщенията, пуснати по пневматичната тръба.

До днес стражник Визит бе успял да се опази. Омнианците поначало проявяваха дарба да не се усъмняват в получените заповеди, ако ще и да не откриват никакъв смисъл в тях. Визит по инстинкт почиташе висшестоящите, независимо колко са смахнати, просто защото бе възпитан подобаващо. Имаше и достатъчно време да си излъска бронята. Незнайно защо стана много важно стражниците да носят излъскана броня.

Въпреки това, за да отиде при Колън, имаше нужда от цялата храброст на епископ Рог, когато влизал в града на улитите, а било всеизвестно как те постъпвали с чужденците.

Слезе от гълъбарника и тръгна изнервен към главната сграда, като внимаваше да крачи напето.

Вътре не завари почти никого. Стражниците май не се свъртаха тук през последните дни. В такова мразовито време обикновено предпочитаха да безделничат под покрив, но внезапно у тях пламна желанието да са по-далеч от очите на капитан Колън.

Визит се качи до кабинета и почука на вратата.

След малко почука пак.

Не дочака никакъв отговор и бутна вратата, пристъпи към изтърканото до сияние опразнено бюро и посегна да пъхне хартийката под мастилницата, за да не я издуха някой повей откъм прозореца…

— Пипнах ли те!

Ръката на Визит трепна и мастилницата подскочи. За миг видя черно-синя струя да профучава край едното му око и чу как тя плисна върху нещо зад гърба му.

— Ясно — процеди през зъби Колън. — Нападение срещу старши офицер.

— Беше злополука, капитане!

— Хайде, де! Тогава питам — защо се прокрадваш в кабинета?

— Мислех, че не сте тук, капитане! — избълва Визит.

— Аха!

— Моля?

— Вмъкна се да ми четеш книжата, а?

— Не, капитане! — Визит се поопомни. — А вие защо дебнехте зад вратата?

— Охо, вече ще ми забраняваш да си стоя зад вратата, тъй ли?

В този момент Визит допусна следващата си грешка. Позволи си усмивка.

— Е, сър, изглежда малко странно…

— Стражник, да не намекваш, че се държа чудато? — попита капитан Колън. — Случайно да не откриваш у мене нещо смешно?

Визит се вторачи в осеяното с червени и сини петна лице.

— Нищичко, сър.

— Досега работата ти беше задоволителна, стражник — започна Колън, застанал прекалено близо пред Визит. — Затуй няма да съм много строг с тебе. Никой не може да каже, че не съм справедлив. Понижавам те в редови стражник, ясно ли е? И заплатата ти ще бъде съответно намалена със задна дата от първия ден на настоящия месец.