Тери Пратчет - Петият слон

Ако някой го слушаше как върви по коридори и стълби, щеше да дочуе промърморени откъслечни фрази, например „… луната е във втора четвърт…“ и „… още не е минало пладне…“. Особено внимателният слушател би могъл да долови също слабичко жужене и потракване зад стените.

А пък слушателят, който страда от параноя , сигурно щеше да се замисли, че не на всичко изречено от лорд Ветинари — дори да е насаме — трябва да се разчита, особено ако животът ти зависи от това.

Накрая Патрицият стигна до някаква врата и я отключи.

Влезе в просторна таванска стая, изненадващо проветрива, ярко осветена и жизнерадостна от слънчевите лъчи, проникващи през прозорците в наклонения покрив. Наглед беше кръстоска между работилница и склад. Под тавана висяха няколко птичи скелета, имаше и други кости по работни маси наред с повече телени намотки, метални пружини, кутии боя и разни инструменти — вероятно до един уникални, — отколкото човек можеше да види събрани накуп на друго място. Само тясното легло, натикано между нещо като тъкачен стан с криле и внушителна бронзова статуя, подсказваше наличието на обитател. Човекът явно се интересуваше ненаситно от всичко на този свят.

Вниманието на лорд Ветинари обаче беше привлечено от устройство, което се мъдреше самотно върху масата насред стаята. Приличаше на купчина от медни топки. Изпод няколко нитове кротко съскаше пара, понякога се чуваше „блуп“…

— Ваша светлост!

Ветинари се озърна. Иззад преобърната тежка скамейка му махаше трескаво нечия ръка.

Нещо му подсказа да погледне нагоре. По тавана над масата бе полепнало кафяво вещество, висящо на странни сталактити.

Блуп…

С учудваща бързина Патрицият се потули зад скамейката. Леонард Куирмски му се усмихна изпод самоделната предпазна каска.

— Моля за извинение — промълви той. — Опасявам се, че не очаквах посетители. Убеден съм все пак, че този път няма да има проблеми.

Блуп…

— Какво е това? — попита Ветинари.

Блуп…

— Не съм съвсем сигурен, обаче се надявам да е…

В следващия миг стана прекалено шумно за разговори.

На Леонард Куирмски изобщо не му хрумваше, че е затворник. Дори беше признателен на Патриция, че му е предоставил това прекрасно място, където да си работи. Поднасяха му вкусни ястия, редовно му перяха дрехите. И преди всичко го пазеха от онези хора, които незнайно защо искаха да вземат неговите невинни изобретения, създадени да подобрят живота на човечеството, и да ги използват за презрените си жалки цели. Често се изумяваше колко много са и тези хора, и опасните изобретения.

Сякаш целият гений на цивилизацията се стичаше през фуния в една глава, която поради тази причина неуморно кипеше и бълваше. Ветинари често се питаше какво ли би сполетяло човечеството, ако Леонард успее да се съсредоточи само върху едно нещо за повече от час.

Мощният звук стихна.

Блуп…

Леонард предпазливо надникна иззад скамейката и се ухили до ушите.

— Ето! За щастие този път изглежда, че разполагаме с кафе.

— Кафе ли?!

Леонард доближи масата и натисна едно лостче на устройството. Светлокафява пяна се стече в поднесената чаша с шум като от запушена канализационна тръба.

— _Друго_ кафе — обясни Леонард. — Много бързо кафе. Очаквам да ви хареса. Наричам това изобретение „Машината за много бързо кафе“.

— Днешното изобретение, нали? — пожела да се увери Ветинари.

— Да, както се оказа. Щеше да представлява умален модел на устройство, с което да достигнем Луната и други небесни тела, обаче по едно време ожаднях.

— Какво щастливо съвпадение… — Патрицият внимателно отмести експерименталния механизъм за лъскане на обувки, задвижван с педали, и седна на освободилия се стол. — Донесох ви още няколко малки… съобщения.

Леонард едва не запляска с ръце.

— О, прекрасно! Аз привърших работата по онези, които ми оставихте снощи.

Ветинари грижливо избърса пенливото кафе от горната си устна.

— Моля?… Всички ли? Разгадахте шифъра на всички съобщения от Юбервалд?

— О, беше твърде лесно, след като приключих с новото устройство. — Леонард порови в купчината на работната маса и подаде на Патриция няколко гъсто изписани листа. — Но ако не забравяме, че вероятните рождени дати не са безкрайно множество, пък и повечето хора мислят еднакво, шифрите не са прекалено затрудняващо занимание.

— Споменахте някакво ново устройство… — подсказа Ветинари.