Тери Пратчет - Петият слон

— Ноби, върви да доведеш стражник Дорфл — заповяда капитанът.

След десет минути Участъкът имаше нужда от нова врата. Керът прекрачи над треските и се качи пръв по стълбата.

Фред Колън се гърбеше зад бюрото и се взираше изцъклено в последната захарна бучка.

— Внимавай — прошепна Ангуа. — Може би е в доста особено психическо състояние.

— И това може да му се случи — потвърди Керът, наведе се и прошепна: — Фред…

— Ъ-ъм?

— Стани, сержант! Да не те боли нещо, а? Ами трябва да боли, щото съм те настъпил! Пет минути за миене, бръснене и връщане тук със светнало лице! Мир-р-рно! Кръ-ъ-гом! Към умивалнята! Бе-е-егом марш! Раз-два, раз-два!

На Ангуа й се стори, че в действието не участваше нищо от Фред Колън над шията, освен може би ушите. Сержантът подскочи в стойка мирно, тропна гръмотевично при обръщането кръгом и изфуча през вратата.

Керът навря нос в лицето на Ноби.

— Важи и за теб, ефрейтор!

Разтрепераният Ноби отдаде чест и с двете си ръце, после се втурна да догони Колън.

Керът отиде до камината и побутна с ботуш купчината пепел.

— О, богове…

— Всичко ли е изгорено?

— Уви, така изглежда.

— Някои от по-вехтите книжа ми бяха като стари познати.

— Е, ще се разбере дали липсва нещо важно, когато стане напечено — вдигна рамене Керът.

Ноби и Колън се върнаха задъхани и розови. По бузите на Колън изпъкваха няколко лепнати късчета хартия, където бе прекалил с въодушевеното бръснене. Въпреки това изглеждаше по-добре. Отново си беше сержант. И някой друг измисляше заповедите. Мозъкът му се размърда най-сетне. Светът се преобърна и си застана на краката.

— Фред…

— Да, сър?

— Имаш птича цвъчка на рамото си.

— Ей сегинка ще се погрижа, сър! — изпъна се Ноби. Измъкна кърпичка от джоба си, наплюнчи я и припряно изтри следите от временното капитанство на Колън. — Нищичко не личи, Фред, успокой се!

— Добре се справи — похвали го Керът.

Надигна се от стола и застана пред прозореца. Нямаше кой знае какъв изглед, но капитанът сякаш виждаше до края на света.

Колън и Ноби пристъпяха неловко. Точно сега мълчанието не им понасяше. А когато Керът заговори, те трепнаха като от удар с мокър парцал.

— Смятам, че тук е настъпило… объркване .

— Тъй, тъй — побърза да потвърди Ноби, — много се объркахме. Нали, Фред?

Смуши сержанта в ребрата и го изтръгна от унеса на непоносимия ужас.

— Ъ? Ъхъ. Да, голямо объркване беше.

— И се опасявам, че знам върху кого трябва да падне вината — продължи капитанът, привидно увлечен от гледката как някой мете стъпалата пред Операта.

Устните на Ноби мърдаха в беззвучна молитва. От очите на Фред Колън се виждаше само бялото.

— Грешката беше моя — заяви Керът. — Обвинявам само себе си. Господин Ваймс ми възложи отговорността, а аз заминах надалеч, без да помисля за дълга си, и оставих всички в непоносимо положение.

Лицата на Ноби и Фред се сдобиха с абсолютно еднакво изражение. Бяха зърнали светлинка в края на тунела и тя незнайно как се оказа фенерчето, с което си помага феята на надеждата.

— Неудобно ми е, но моля и двама ви за помощ, за да се измъкна от затруднението. Не мога да си представя какво ще каже господин Ваймс.

Феята внезапно духна фенерчето. Ноби и Фред можеха да си представят какво ще каже господин Ваймс.

— И все пак… — промълви Керът.

Върна се зад бюрото, отвори най-долното чекмедже и извади пачка скрепени с карфица оръфани листове.

Другите чакаха.

— _И все пак_ всеки от подписалите се тук е взел символичния Кралски шилинг и се е заклел да поддържа реда в името на краля — напомни Керът, почуквайки с нокът по най-горния лист. — Всъщност е положил клетва пред краля.

— Да, де, ама туй е само… Аах! — избъбри Фред Колън.

— Моля за извинение, сър — официално подхвана Ноби. — Случайно настъпих с все сила Фред по крака, както си стоях мирно.

Чу се протяжно копринено шумолене. Керът вадеше меча си от ножницата. Остави го върху бюрото. Фред и Ноби неволно се дръпнаха от безмълвно обвиняващото ги острие.

— Всички те са свестни момчета — спокойно призна Керът. — Убеден съм, че ако вие двамата ги навестите един по един и им обясните всичко, те ще осъзнаят дълга си. Предайте им… предайте им, че винаги има и лесен начин, ако знаеш как да го намериш. После ще продължим да си вършим работата и когато господин Ваймс се завърне от отдавна заслужения си отдих, смущаващите случки от миналото ще бъдат само…