Тери Пратчет - Петият слон

— Хич не ме стряскат разните там титли — навъси се по-младият Игор. — И към никого няма да се обръщам с „гошподарю“.

— Видяхте ли? — умърлуши се бащата. — Ижвинявайте жа държанието му, ваша шветлошт, но такова ши е младото поколение. Дано му намерите работа в големия град, жащото никой няма да го вжеме в Юбервалд. Въпреки вшичко е ижключителен хирург, макар да му хрумват чудати идеи. Нашледил е ръцете на дядо ши.

— Виждам белезите — промърмори Ваймс.

— Голям късмет ижвади това момченце. По право трябваше да ше паднат на мен, но вече беше порашнал доштатъчно, жа да учаштва в лотарията.

— Игор, ти искаш ли да дойдеш в Анкх-Морпорк? — сети се да попита Ваймс.

— Да, сър. Според мен бъдещето е в Анкх-Морпорк, сър.

Бащата се наведе към ухото на Ваймс.

— Гошподарю, при наш е прието да не му натякваме малкия говорен недоштатък. Е, да, пречи му да бъде Игор, но аж шъм шигурен, че в Анкх-Морпорк ще проявят шнижхождение.

— Да, предполагам. — Ваймс извади кърпичка от джоба на халата си и разсеяно си избърса ухото. — А този… ъ-ъ, заек какъв е?

— Казва се Чудатко, сър — представи го младият Игор.

— Добро име. Подходящо. Затова ли има човешки уши по целия си гръб?

— Един от ранните ми експерименти, сър.

— А… носовете?

Бяха десетина в голям буркан от туршия със завинтващ се капак. Само… носове. Не бяха отрязани, Ваймс ясно виждаше това. Имаха си миниатюрни крачета и подскачаха с надежда в буркана като кутрета във витрината на магазин за домашни любимци. Май чуваше и слабичко подсмърчане.

— Авангарден подход, сър — осведоми го младежът. — Отглеждам ги в специални резервоари. Очи и пръсти също!

— Но те имат крачета!

— О, крачетата увяхват броени часове след присаждането, сър. А моите малки носове жадуват да бъдат полезни. Това, сър, е биозанаятчийството на следващия век. Без никакво старомодно кълцане на вехти тела…

Баща му пак го тупна по главата.

— Чувате ли го, а? Къде е шмишълът в тежи измишльотини? Непрокопшаник! Дано го вкарате в правия път, гошподарю, жащото аж вече ше откажах! Не ши штрува и да го ражпарчетошаш на режервни чашти, както кажваме ние.

Ваймс въздъхна. Не забравяше обаче, че дребните осакатявания са всекидневна опасност в работата на Стражата, а момчето все пак беше Игор. Би понесъл някого, който отглежда носове, за да има на разположение хирург, около когото никой не пищи и не ври катран за замазване на рани от ампутирани крайници.

Посочи сандъка до краката на младежа. Вътре нещо ръмжеше и се мяташе.

— Да нямате и куче? — попита с надеждата, че думите му няма да се сбъднат.

— Това са моите домати. Триумф на съвременното игорство. Израстват до невероятни размери.

— Шамо жащото жлобно нападат вшички оштанали желенчуци! — възмути се бащата. — Но на момчето трябва да му ше прижнае, гошподарю, че няма равен на шебе ши в дребните шевове.

— Добре, добре, май търся точно такъв като него. Е, горе-долу. Седни някъде, младежо. Дано има достатъчно място за тебе и багажа ти в каретите…

Вратата към двора се отвори и със снежинките влезе Керът, изтърсвайки ботушите си.

— Малко е наваляло през нощта, сър, но пътят като че още е проходим. Местните обаче твърдят, че довечера ще натрупа сериозно, затова…

— Толкова ли си добре, че да пътуваш? — усъмни се Ваймс.

— И двамата сме готови за пътуването — отвърна Ангуа, която застана до Керът.

Ваймс отново долови ехото от много думи, които не бе чул. Мъдрият човек не разпитва придирчиво в такива моменти. Пък и ходилата му замръзваха.

Побърза да вземе решение.

— Капитане, дай ми бележника си.

Всички го погледаха как надрасква няколко реда.

— По пътя се отбий в сигналната кула и изпрати съобщение до Участъка — нареди Ваймс и върна бележника на Керът. — Уведоми ги, че се връщаш. Погрижи се за настаняването на младия Игор. И докладвай на лорд Ветинари.

— Ъ-ъ… вие няма ли да дойдете с нас?

— С нейна светлост ще пътуваме в другата карета. Или ще си купим шейна. Много са удобни тия шейни. И… няма да припираме. Ще разгледаме забележителностите. Ще се помотаем. Ясен ли съм?

Видя усмивката на Ангуа и се зачуди дали Сибил вече е споделила с нея.

— Всичко е ясно, сър — отговори Керът.

— О, сетих се… Отиди при „Бърли и Силен в ръката“, поръчай по две дузини от най-свестните им ръчни оръжия и ги прати с пощенската кола тук, лично за капитан Тантони.

— Сър, с пощенската кола ще излезе скъпичко…

— Капитане, не съм те питал. Очаквам от тебе само „Слушам, сър“.