Тери Пратчет - Петият слон

— Слушам, сър.

— И попитай дежурния стражник на портата за… три унили дами, дето живеят в голяма къща наблизо. В двора има вишнева градина. Запиши си адреса и им изпрати от Анкх-Морпорк три билета за пътническата карета.

— Ще бъде изпълнено, сър.

— Браво на тебе. Желая ви да пристигнете живи и здрави. Ще се видим след седмица. Или две. Най-много три. Разбрахме ли се?

След няколко минути трепереше на стъпалата и гледаше как каретата се смалява в свежото мразовито утро.

Бодна го чувството за вина, но бодилчето беше мъничко. Даваше всеки ден от живота си на Стражата, време беше и тя да му даде седмица. Или две. Най-много три.

Поне виждаше бъдеще пред себе си, а това беше повече, отколкото бе имал някога.

Залости вратата и се прибра да си доспи.

В ясен ден от подходящо място в планините Овнерог наблюдателят би могъл да види какво става много надалеч в равнините.

Джуджетата бяха обуздали планинските потоци и бяха изградили истинска стълба от шлюзове, които продължаваха километър и половина над хълмистите ливади в подножието. За използването на шлюзовете не само вземаха добри парици, ами ги трупаха на камари. Винаги имаше шлепове, които се издигаха или се спускаха към река Смарл и равнинните градове. Пренасяха въглища, желязо, огнеупорна глина, каменна захар 22 22 Петмезената мина под Анкх-Морпорк се бе изчерпала отдавна, остана само улицата на нейно име. Но сблъсъкът на Диска с Петия слон бе погребал незнайно колко хиляди декари праисторическа захарна тръстика в покрайнините на Юбервалд. Образувалата се плътна кристална захар даде началото на процъфтяваща сладкарска и зъботехническа индустрия. и лой — скучните, но неизбежни съставки в пудинга на цивилизацията.

Заради прозрачния разреден въздух на планината минаваха няколко дни, докато шлеповете се изгубят от поглед. В по-ясните дни взорът на наблюдателя стигаше чак до идната сряда.

Капитанът на един шлеп чакаше да го спусне най-горният шлюз. Излезе от каютата да излее утайката от чайничето си за запарка и видя дребно куче, седнало на заснежения бряг. То вдигна лапичка умоляващо.

Обърна се да влезе в каютата и помисли: „Брей, какво сладко кученце!“

Беше толкова гръмка мисъл, че се замисли дали не я е чул от някого, но наоколо беше безлюдно. А кучетата не говорят.

После се чу да мисли: „Туй кученце ще е много полезно да гони плъховете, щото може да изядат товара или нещо подобно.“

Реши, че трябва да си го е помислил. Не виждаше кой наоколо би могъл да изтърси тези думи. Всеизвестно е, че кучетата нямат дар слово!

— Ама плъховете не гризат въглища, нали? — промърмори на глас.

Тогава помисли още по-отчетливо: „Е, не се знае дали няма да започнат от днес, нали? Пък и туй сладко кученце се мъкне не знам откога си през преспите, но на кого му пука за него?“

Капитанът се предаде. Как да спориш със себе си?

След десетина минути шлепът започна дългото си спускане към равнината, а на носа стърчеше дребно куче и се наслаждаваше на ветреца.

Все пак, обобщи Гаспод, винаги е по-добре да гледаш в бъдещето.

Ноби Нобс си бе скалъпил заслон до стената на Участъка и умърлушено си грееше ръцете над варела, когато го покри нечия сянка.

— Ноби, какво правиш? — попита Керът.

— Ъ? Капитане?…

— Не заварих никого при портата, не видях никакви патрули. Не получихте ли съобщението ми? Какво става?

Ноби си облиза устните.

— Ами-и… Няма… Уф… В момента няма Стража. На практика, де. — Сви се, щом Ангуа се показа иззад рамото на Керът. — А-а… такова… Господин Ваймс с вас ли се прибра?

— _Какво_ се е случило, Ноби?

— Вижте сега… Фред един вид стана… после пък малко се… и докато се опомним, той взе, че… а тогава ние… но той не искаше да… и закова вратата… след туй госпожа Колън дойде и му накрещя през пощенската кутия… пък повечето момчета си намериха друга работа… сега сме само аз, Дорфл, Рег и Езичника. Редуваме се тука и му пъхаме кльопачка в пощенската кутия… и… ами туй е всичко…

— Може ли да го чуем отново — изрече Керът, — но с пълнеж вместо многоточия?

Разказът се проточи. Керът принуждаваше Ноби да запълва всяка пролука.

— _Схванах_ — сподели накрая.

— Господин Ваймс ще превърти от бяс, а? — завайка се Ноби.

— На твое място — меко се обади Ангуа — засега не бих се тревожила какво ще каже господин Ваймс.

Керът се взираше във вратата на Участъка. Беше скована от много дебели букови дъски. А всички прозорци бяха зарешетени.