Тери Пратчет - Петият слон

— Хъм?

— Попитах какво един крал би могъл да дари на един Ваймс? — повтори кралят.

— Ами нищо, струва ми се — разсеяно отвърна Ваймс.

Две ръкостискания! Тихичко, с блага усмивка, кралят преобърна обичаите на джуджетата с хастара навън. Толкова невъзмутимо, че годините на разпалени спорове предстояха тепърва…

— Сам! — сопна му се Сибил.

— Е, тогава нека даря нещо на вашите потомци — предложи кралят, без да се разсърди.

Донесоха му дълга плоска кутия. Отвори я и показа джуджешка брадва, чийто лъскав нов метал се открояваше в гнездото от черно кадифе.

— Някога тази брадва ще бъде наследство от прадядото — заяви кралят. — Несъмнено с годините ще има нужда от нова дръжка или острие. Век след век формата й ще се променя според веянията на времето, но завинаги ще си остане — до последната подробност — брадвата, която сега предавам в ръцете ви. Тъкмо защото ще се променя, тя ще бъде неизменно остра. И в това има зрънце истина, нали разбирате. Толкова се радвам, че се запознахме. Приятно завръщане у дома, ваше превъзходителство.

Четиримата си мълчаха в каретата по обратния път към посолството. По едно време Веселка смънка:

— Кралят каза…

— Чух — увери я Ваймс.

— Той все едно призна, че е тя…

— Ще има промени — заяви лейди Сибил. — Това искаше да ни подскаже кралят.

— Ама аз досега не се бях здрависвал с крал — сподели Детритус. — Пък като си помисля… даже с нито едно джудже.

— С мен си се здрависвал — вдигна рамене Веселка.

— Стражниците не влизат в сметката — твърдо възрази тролът. — Ние, стражниците, сме си стражници .

— Питам се дали и това ръкостискане ще промени нещо… — промълви лейди Сибил.

Ваймс зяпаше през прозореца. Признаваше, че всички вероятно щяха да се почувстват по-добре. Но троловете и джуджетата се биеха от векове. Няма да спреш войната с една протегната ръка. Тя си е само символ.

Да, обаче… Не героите или злодеите и дори не полицаите тласкаха света напред. Защо пък да не го задвижват символи? Знаеше само, че е безнадеждно да се захващаш с големите неща като мира и щастието, затова пък ти е по силите да свършиш някоя дреболия, която мъничко да пооправи света.

Например да гръмнеш някого.

— Веселке — сети се лейди Сибил, — вчера ти постъпи много мило, като реши да утешиш Дий.

— Тя искаше върколаците да ме очистят — спомена Ваймс, защото смяташе, че има право.

— Да, не съм забравила. И все пак беше… благородна постъпка.

Веселка отбягваше погледа й. Покашля се нервно, извади малко листче от ръкава си и безмълвно го връчи на Ваймс.

Той разгъна хартийката.

— Казала ти е всички тия имена?! Някои са на най-почитаните джуджета в Анкх-Морпорк…

— Да, сър — пак се закашля Веселка. — Знаех , че тя копнее да си поприказва с някого и… такова де, подсказах й за какво да приказва. Съжалявам, лейди Сибил. Почти невъзможно е да забравиш, че си ченге.

— Отдавна го проумях — поклати глава Сибил.

— Я чуйте — наруши мълчанието Ваймс, — ако утре тръгнем на зазоряване, ще минем през прохода преди здрач.

Прекара уютна нощ в дълбините на пухения дюшек. Събуди се два-три пъти и му се стори, че чува гласове. После пак потъваше в мекотата и сънуваше топъл сняг.

Събуди го ръката на Детритус, която го потупваше по рамото.

— Сър, съмва се вече.

— Ъ-ъм?

— Долу ви чакат един Игор и един… а бе, младок. Носи стъкленица, пълна с носове, и си има заек, дето е целият покрит с уши.

Ваймс се опита да заспи отново, но изведнъж скочи.

— Какво?!

— Целият е покрит с уши, сър.

— А, от ония зайци с грамадните увиснали уши ли?

— По-добре слезте да го видите тоя заек — изсумтя тролът.

Ваймс остави Сибил в обятията на съня, навлече халат и зашляпа бос по ледените коридори.

Насред фоайето нетърпеливо го очакваше един Игор. Ваймс вече хващаше цаката на разпознаването им 21 21 Важното беше да се взираш в характерните белези. — несъмнено виждаше този Игор за пръв път. Придружаваше го значително по-млад… хъм… човек, вероятно наскоро излязъл от пубертета, поне тук-там. Но белезите и шевовете показваха и неговия непреклонен стремеж към самоусъвършенстване, присъщ на достойния Игор. Защо обаче никой от тях не успяваше да си изравни очите?

— Ваше превъжходителштво?

— Вие сте… Игор, нали?

— Ижумителна дошетливошт, шър. Не шме ше шрещали дошега, жащото аж работя при доктор Тавмик от другата штрана на хребета. А това е шинът ми Игор. — Той плесна младежа по тила. — Игор, пождрави негова шветлошт!