Тери Пратчет - Петият слон

— Веселке, стана малко сложничко за мене…

— Джудже би ме разбрало, сър.

Ваймс отвори вратата на дневната.

— Свърши се.

— Да не си ранил и още някого? — разтревожи се Сибил.

— Само Волфганг пострада.

— Той ще се върне — промълви Ангуа.

— Няма.

— Убихте ли го?

— Не. Обезвредих го веднъж завинаги. Капитане, виждам, че си се вдигнал от леглото.

Керът стана непохватно и отдаде чест.

— Сър, съжалявам, че не ви бях полезен.

— Просто избра най-лошото време да се биеш честно. Достатъчно добре ли си да дойдеш с нас?

— С Ангуа искаме да останем, ако нямате нищо против. Трябва да обсъдим нещо. И… да направим още нещо.

Ваймс за пръв път присъстваше на коронация. Бе очаквал да е… по-чудата и някак изпълнена с величие.

От церемонията вееше скука, но поне скуката беше внушителна — от онази, която се изпипва хилядолетия наред, докато не засияе, както дори нагарът по котлето би лъснал, ако го търкаш старателно. Иначе казано — скука, изкована в ритуал.

Много джуджета четяха текстове от древни свитъци. Имаше и цитати от Коболдската сага, които принудиха Ваймс да се пита трепетно дали няма да ги сполети поредната опера. За негово облекчение рециталът свърши за по-малко от час. По едно време на краля, който стоеше сам сред кръг от запалени свещи, поднесоха кожен чувал, малка миньорска брадва и един рубин. Ваймс не схвана какво става, но по издаваните от околните звуци се досети, че хилядите в залата съзираха неизмерим и задоволяващ всички смисъл в церемонията. Хиляди ли? По-скоро бяха десетки хиляди. Върху всяко ръбче по стените на пещерата се тълпяха джуджета. Дали пък не бяха стотина хиляди?…

… а той стоеше в първата редица. Никой нищо не му обясни. Четиримата, които тръгнаха от посолството, бяха посрещнати и отведени на местата им, макар мърморенето в тълпата да подсказваше, че присъствието на Детритус се набива на очи. Застаналите наблизо джуджета бяха до едно дългобради и скъпо облечени.

Някому се внушаваше нещо. Ваймс обаче се чудеше за кого ли е предназначен урокът.

Накрая внесоха Питата — малка и невзрачна, но въпреки това носена от двадесет и четири джуджета. Сложиха я с обожание на табуретка.

Ваймс долови промяната в огромната пещера и отново се поколеба: „Няма магия, смотаняци такива, няма и история. Цялата си заплата залагам, че тая проклетия е била отлята по каучуков калъп, направен в казана, от който излизат и предохранителите на Сонки. Ама че свещена реликва…“

Пак прочетоха нещо, но беше съвсем кратко.

После джуджетата, които участваха в нескончаемите и озадачаващи ритуали, се дръпнаха от средата, оставяйки краля сам и малък като Питата.

Той се озърна и макар да беше абсолютно невъзможно да различи Ваймс сред хилядното множество в мрака, погледът му сякаш се спря на анкх-морпоркската група за частица от секундата.

Кралят седна.

Отекна въздишка, която се засилваше с всеки миг — ураган от дъха на цял народ. Мяташе се между стените и поглъщаше другите звуци.

Ваймс едва ли не очакваше Питата да избухне, да се разтроши или да се нажежи. „Ама че си задръстен — сопна се един затихващ глас в съзнанието му. — Туй е копие, направено в Анкх-Морпорк за пари и вече е доста скъпичко откъм отнет живот. Не е истинско. Не може да е истинско.“

Но в тътнещия въздух Ваймс разбра — истинско е за всички, които желаят да повярват всеотдайно, че истината не е едно и също с фактите. Знаеше, че и днес, и занапред нещото пред очите му е и ще бъде видимото и съкровеното.

Ангуа забеляза, че Керът ходи пъргаво, още преди да навлязат в гората под водопада. Не личеше лопатата да му тежи на рамото.

Снегът беше изпотъпкан от вълчи лапи.

— Не биха останали — предположи Ангуа. — Когато той умря, преживяха го зле, но… вълците гледат в бъдещето. Не се опитват да запомнят.

— Късметлии — отрони Керът.

— Реалисти. Бъдещето им може да се състои и от следващото ядене, и от следващата опасност. Ръката боли ли те?

— Като нова е.

Намериха замръзналата купчина козина до брега. Керът измъкна тялото от водата, разгреба снега малко по-нагоре и започна да копае.

След малко си свали ризата. Синините вече избледняваха.

Ангуа се обърна към реката, само слушаше глухите удари на лопатата и рядкото пъшкане на Керът, когато му се налагаше да среже дебел корен. После чу съскането на нещо, влачено по снега. След малко пясъкът, пръстта и камъните започнаха да падат в дупката.

— Искаш ли да кажеш няколко думи? — попита Керът.