Тери Пратчет - Петият слон

— Зъщо като ваз намерих утеха в… друг порок. Това е зорт „Черен Зкопани“. Отглеждат го в непрогледна тъма. Опитайте някой път. З този тютюн можете дори да измазвате покриви, за да не протичат. — Тя издуха тънка струйка дим. — Разбира зе, жал ми е за баронезата. Едва ли е приятно дори за върколак да отгледа чудовище. А баронът… Дайте му кокал з голяма мръвка и той е доволен през целия ден. — Още една струйка. — Моля ви, грижете зе за Ангуа. „Щазтливо земейзтво“ не е от игрите, в които ние — неумрелите, зме озобено изкузни.

— Вие му помогнахте да се върне! Както помогнахте и на мене!

— Но той щеше да зе върне и без това… някой ден. Когато не го очаквате. Щеше да зе втурне по зледите на Ангуа като гладна невезтулка. По-добре беше взичко да звърши днез. — Лейди Марголота го погледна изпитателно през дима. — Вие зте изтинзки талант в гнева, ваша зветлозт. Трупате го за мига, когато ще имате нужда от него.

— Нямаше как да познаете отнапред, че ще го надхитря. Зарязахте ме в снега, без да имам дори сопа в ръцете си!

— Хавлок Ветинари не би изпратил глупак в Юбервалд. — Още пушеци се загърчиха в кабината на каретата. — Е, поне не тъп глупак.

— Познавате го, нали? — присви очи Ваймс.

— Да.

— Вие го научихте на всичко, нали?

Лейди Марголота издуха дима наведнъж през ноздрите си и се засмя лъчезарно.

— Извинете?… Въобразявате зи, че аз зъм го научила на нещо? О, драги ми гозподине… А колкото до моята облага от цялата тази изтория… Малко повече територия за маневри. Малко по-зилно влияние. Ваша зветлозт, политиката е по-вкузна от кръвта. И много по-интерезна. Най-много зе пазете от вампир-въздържател. З търпение дори жаждата за кръв може да бъде назочена към други цели. А Юбервалд ще има нужда от политици. Зтигнахме.

Ваймс беше готов да се закълне, че тя изобщо не погледна към прозорците. Вратичката се отвори.

— Ако моят Игор още е тук, моля ви да му предадете, че ще бъда в Долния град. Много зе радвам, че зе запознахме. Уверена зъм, че пак ще зе зрещаме. И непременно предайте моите най-зърдечни поздрави на лорд Ветинари.

Вратичката се затвори зад Ваймс. Каретата се отдалечи.

Той изпсува полугласно.

Фоайето на посолството гъмжеше от Игоровци. Неколцина кимнаха почтително, когато го зърнаха. Пренасяха тежки метални кутии с различна големина, по които влагата от въздуха се заскрежаваше.

— Туй пък какво е? Погребението на Игор ли? — Споходи го прозрение. — А, за всекиго по нещичко…

— Може и така да ше каже, шър, прав ште — съгласи се един Игор. — Шпоред наш обичаят да ше жаравят труповете в жемята е отвратителен — предштавете ши вшички онежи червеи и други твари… — Той потупа кутията, която стискаше под мишницата си. — А така почти целият ще ше вдигне на крака шъвшем шкоро.

— Прераждане на части, а? — смънка Ваймс.

— О, много оштроумно, шър — сериозно го похвали Игор. — Но шигурно ще ше ижумите, ако научите от какво имат нужда хората. Шърца, черни дробове, ръце. Винаги поддържаме пълен шпишък на най-тежките шлучаи. До довечера ще има множина къшметлии в нашата чашт от швета…

— И множество нови части в късметлиите, тъй ли?

— Шър, убеждавам ше, че имате чувштво жа хумор. А един ден някой нещаштник ще ши жагуби можъка при жлополука и… — Игор пак потупа кутията. — Вшекиму идва редът. — Той кимна учтиво на Веселка и на Ваймс. — Време е да ши вървя. Имам толкова много работа. Жнаете как е.

— Представям си — промърмори Ваймс.

„Пак брадвата на прадедите. Частите се сменят, но Игоровците остават…“

— Сър, те всъщност се трудят самоотвержено — обади се Веселка, когато и последният Игор се затътри навън. — Вършат много добри дела. Ами те взеха дори костюма и обувките му, защото още можели да послужат някому.

— Знам, знам. Но…

— Разбирам ви напълно, сър. Другите са в дневната. Лейди Сибил беше убедена, че ще се върнете. Твърдеше, че всеки с поглед като вашия ще съумее да се върне.

— Всички отиваме на коронацията. Защо да изпускаме зрелището? Веселке, тия дрехи ли ще носиш?

— Да, сър.

— Но ти си облякла… обикновените дрехи на джудже. С кожения панталон и останалото…

— Прав сте, сър.

— Аз обаче чух от Сибил, че си имаш очарователна зелена рокля и шлем с перце.

— Така е, сър.

— Свободна си да избереш каквато премяна ти допада, искам да го знаеш.

— Знам, сър. Помислих си за Дий. И наблюдавах краля, докато разговаряхте… Да, сър, мога да нося каквото си избера. Това е важното. Но не е задължително да облека роклята и не бива да го правя само защото някой друг не иска да я нося. А и в нея приличам на доста спаружена маруля.