Тери Пратчет - Петият слон

Тогава ракетата избухна.

Беше предназначена да се вижда и от трийсетина километра. Макар да стискаше клепачи, Ваймс трепна от ослепителното сияние.

Когато търкалящото се тяло замря, той огледа площада. Всички пътници в каретите бяха зрители на представлението. Тълпата наоколо бе притихнала.

Можеше да каже какво ли не. „Кучи син!“ щеше да е особено подходящо. Или „Честито ти близко познанство с цивилизацията“. Дори „Дръж, куче!“.

Ваймс си замълча, защото ако бе изрекъл нещо подобно, щеше да се убеди веднъж завинаги, че току-що е извършил убийство.

Обърна се, метна празната тръба през рамо и промърмори:

— Мътните го взели…

В такива дни въздържателството му дотягаше.

Тантони се взираше в него.

— Не казвай нищо излишно — натърти Ваймс, без да забави крачка. — Просто си затваряй устата.

— Мислех, че тези ракети излитат с голяма скорост…

— Понамалих заряда. — Подхвърляше си джобното ножче на Детритус. — Не исках никой да пострада .

— Чух как го предупредихте, че сте въоръжен. Чух и как той потвърди два пъти, че ще окаже съпротива срещу задържането му под стража. Чух всичко, което искахте да чуя.

— Да-а…

— Разбира се, възможно е да не е познавал тези ваши закони.

— Брей… Аз пък не знаех, че във вашия край е законно да гониш някой нещастник из снега и да го разкъсаш накрая. Ама туй не му попречи да подгони и мен. — Ваймс поклати глава. — И недей да ме гледаш толкова страдалчески. Вярно, сега можеш да кажеш, че съм сбъркал и е трябвало да постъпя иначе. Такива приказки лесно ти идват в главата, когато всичко е свършило. Може дори аз да се съглася. — „Особено посред нощ, когато ми се присънят тия луди очища…“ — Но и ти искаше да го спрем, сигурно по-силно и от мен. Тъй е, не отричай. Само че не можеше, защото нямаше с какво. А аз имах. Сега пък ще си позволиш разкоша да ме порицаваш… защото още си жив. Такава е истината накратко. Късметлия си, а?

Гъмжилото се отдръпваше от пътя на Ваймс. Хората си шепнеха.

— Но пък от друга страна — промълви Тантони отнесено, като че не бе чул нищо, — вие изстреляхте ракетата с единствената цел да го сплашите…

— Ъ?

— А и вие несъмнено не сте могъл да предположите, че по навик ще скочи да хване… експлодиращата ракета…

Ваймс долови, че капитанът репетира обяснения, които ще му се наложи да повтаря неведнъж.

— … защото кучешките приумици на върколаците са, общо взето, непознати на градските жители…

Двамата се спогледаха за миг и Ваймс го потупа по рамото.

— Добра идея, не я забравяй.

Продължи по пътя си и изведнъж до него спря карета — толкова безшумно, без дрънчене на хамути и тропане на копита, че той отскочи встрани.

Конете бяха черни, с плюмажи от черни пера на главите. Стъклата на каретата бяха от опушено до черно стъкло. Липсваше кочияш — поводите бяха хлабаво навити на месингов прът.

Вратичката се отвори и се подаде покрита с воал фигура.

— Ваше превъзходителзтво? Позволете да ви откарам обратно в позолзтвото. Изглеждате преуморен.

— Не, благодаря — навъсено отказа Ваймс.

— Зъжалявам, че наблегнах толкова на черното — сподели лейди Марголота. — Опазявам зе, че именно това зе очаква от мен…

Внезапно Ваймс нахълта в каретата със стъписваща пъргавина.

— Я ми кажете — размаха пръст пред носа й — кой може да изплува нагоре по водопад? Бях готов да повярвам в какво ли не за оня мръсник, но дори той не би успял!

— Озадачаваща злучка — кротко се съгласи вампирката, а каретата без кочияш потегли. — Вероятно зе дължи на звръхчовешката му зила, не мизлите ли?

— Той ритна камбаната и вампирите се сдобиха с малко предимство, а?

— Предпочитам да вярвам, че това е изтинзка благозловия за цялата зтрана. — Лейди Марголота се облегна назад. Нейното кученце с миша муцуна гледаше недоверчиво Ваймс от розовата си възглавничка. — Волфганг беше задизтичен убиец, ужазно отклонение, от което зе бояха дори близките му. Делфина… извинете, Ангуа ще намери покой най-зетне. Винаги зъм я змятала за интелигентна млада дама. Когато замина, направи най-добрия възможен избор. Зега мракът ще бъде не чак толкова зтраховит. Зветът ще зтане малко по-добро мязто за живеене.

— А пък аз ви поднесох Юбервалд на тепсия, тъй ли? — заяде се Ваймс.

— Не говорете глупозти. Юбервалд е огромна земя. Ние обитаваме мъничка чазт от него. Която започва да зе променя. Вие бяхте зъщинзки звеж полъх.

Лейди Марголота извади дълго цигаре от чантичката си и пъхна в него черна цигара, която се запали сама.