Тери Пратчет - Петият слон

— И ти чу воя снощи. Така постъпват вълците — отвърна Ангуа, без да се озърне. — Няма други думи.

— Тогава да помълчим…

Тя се извъртя.

— Керът! Забрави ли вече какво се случи? Не се ли питаш в какво мога да се превърна и аз? Не се ли тревожиш за бъдещето?

— Не.

— А защо, да му се не види?

— Още не се е случило. Да се връщаме ли? Скоро ще притъмнее.

— А утре?

— Много ми се иска пак да дойдеш в Анкх-Морпорк.

— Защо? Няма какво да търся там.

Керът чукна с лопатата по струпаната върху гроба пръст.

— А тук има ли какво да търсиш? Пък и аз…

„Не го казвай — примоли се безмълвно Ангуа. — Не и сега.“

Двамата усетиха едновременно как се промъкват вълците. Шмугваха се между дърветата като малко по-тъмни сенки в здрача.

— Излезли са на лов!

Ангуа сграбчи Керът за ръката.

— Не се притеснявай. Не нападат хора безпричинно.

— Керът…

— Да?

Вълците стесняваха обръча.

— _Аз не съм човек!_

— Но снощи…

— Това беше друго. Още помнеха Гавин. Сега съм само поредният върколак…

Тя видя как Керът се извърна да погледне настъпващите вълци. Козината по гърбовете им стърчеше нагоре. Ръмжаха. И се промъкваха със странните плъзгащи се стъпки на същества, чиято омраза едва смогва да надделее над страха. Всеки миг равновесието у някого щеше да рухне и всичко щеше да свърши набързо.

Само че Керът скочи пръв. Сграбчи водача за врата и опашката. Не го пускаше, макар вълкът да се дърпаше и да щракаше с челюсти. Бесните усилия на звяра да се изтръгне само доведоха до обиколки в кръг около Керът, а другите вълци заотстъпваха от сивата въртележка. И когато водачът се препъна, човекът го захапа за врата. Животното изквича пронизително.

Керът го пусна и се изправи. Огледа обръча от зверове, които свеждаха глави, щом се вторачеха в очите му.

— Хъммм? — изсумтя Керът.

Събореният вълк изскимтя и се надигна.

— Хъммм?

Водачът подви опашка между задните си крака и се дръпна, но все още изглеждаше, че някаква невидима нишка го свързва с Керът.

— Ангуа… — подхвърли Керът, без да отделя съсредоточения си поглед от вълка.

— Да?

— Можеш ли да говориш езика им… в този си вид?

— Донякъде. А ти… откъде знаеше какво да направиш?

— О, наблюдавал съм животни — отвърна Керът, сякаш това беше смислено обяснение. — Моля те, кажи им… кажи им, че ако веднага се махнат, няма да им сторя зло.

Тя успя да излае и изръмжи посланието. Всичко се бе преобърнало за няколко секунди. Сега Керът диктуваше условията.

— Обясни им, че скоро ще си тръгна оттук, но може и да се върна. Как му е името? — посочи той уплашения водач.

— Този е Яде Каквото Не Бива — прошепна Ангуа. — Той беше… той е водач, щом Гавин го няма.

— Тогава им кажи, че ще бъда доволен, ако и занапред остане водач на глутницата.

Вълците го зяпаха напрегнато. Тя знаеше какво си мислят. Керът бе победил водача. Значи всичко е уредено. Вълците не отделяха място в главите си за неувереност и колебания. Съмнението е твърде скъп лукс за животински вид, който живее на една плячка от гладната смърт. Мястото на Гавин още беше незаето в представите им и Керът се настани там. Разбира се, магията нямаше да трае дълго. Но пък и не беше нужно.

„Винаги, ама винаги намира изход. Не се замисля, не крои планове, просто се намества. Спасих го, защото не можеше да се спаси сам, а Гавин го спаси, защото… защото си имаше някаква причина. Почти съм сигурна, че Керът дори не знае как успява да усуче света около себе си. Почти. Той е добър и благ, роден е да бъде крал като онези от древността, които носели венци от дъбови листа и властвали от тронове под вековни дървета. Колкото и да се опитва, не може да измисли нищо цинично. Почти съм сигурна…“

— Да си вървим — предложи Керът. — Коронацията ще свърши скоро, а не искам господин Ваймс да се безпокои.

— Керът! Трябва да знам нещо.

— Слушам те.

— _Онова_ може да сполети и мен. Изобщо ли не се завъртя и такава мисъл в главата ти? Той ми беше брат в края на краищата. Аз съм ту едно, ту друго, но никога и двете докрай… Не сме най-устойчивите твари на света.

— И златото, и камънаците се вадят от една и съща шахта — промълви Керът.

— Това е само джуджешка поговорка!

— Което не пречи да е вярна. Ти не си Волфганг.

— Е, ако се случи… все пак… ще постъпиш ли като Ваймс? Керът?… Ще вземеш ли тъкмо ти оръжието си и ще ме подгониш ли? Няма да ме излъжеш. Трябва да знам. Ти ли ще го направиш?

От клоните падаха буци сняг. Вълците гледаха двамата. Керът за миг вдигна глава към сивото небе и кимна.