Тери Пратчет - Петият слон

— Да.

Ангуа въздъхна.

— Обещаваш ли ми?

Ваймс установи учуден, че коронацията набързо се е превърнала в поредния работен ден. Отекна тържествен акорд на фанфари, тълпата се размести и постепенно оформи опашка пред краля.

— Ами че те дори не му дадоха време да седне по-удобно! — недоволно отбеляза лейди Сибил, когато тръгнаха към изхода.

— Нашите крале са… работяги. — Лесно се долавяше гордостта в гласа на Веселка. — А в този ден кралят проявява благоволението си.

Едно джудже догони Ваймс и почтително подръпна края на наметалото му.

— Ваше превъзходителство, кралят желае да говори с вас незабавно.

— Ха, я виж каква върволица се е извила пред него!

— Въпреки това — джуджето се прокашля многозначително — кралят желае да говори с вас , и то веднага.

Поведоха ги напред и Ваймс усещаше как множество чифтове очи се мъчат да пробият дупки в тила му.

Кралят отпрати с царствено кимване предишния молител, а анкх-морпоркската група беше ловко пробутана в челото на опашката, измествайки джудже, чиято брада стигаше до пода.

Кралят ги погледа миг-два и паметта му се задейства.

— А, това сте вие, бодри и свежи. Какво щях да правя?… О, да, спомням си. Лейди Сибил? — Тя направи реверанс. — Класическата традиция повелява да даряваме пръстени в такива моменти. Между нас да си остане, но мнозина сред джуджетата смятат този обичай за… въздух под налягане, нали разбирате. Лично аз обаче вярвам, че няма нищо лошо в пръстените. И така, лейди Сибил, дано това бъде знак за бъдните времена.

Пръстенът представляваше тънко сребърно кръгче. Ваймс малко се наежи от такава свидливост, но Сибил би съумяла да приеме мило дори торба с мъртви плъхове.

— О, колко е прекр…

— Обикновено подаряваме злато — прекъсна я кротко кралят. — Много популярен метал и, разбира се, за него може да се пее. Но този пръстен е… уникален, нали разбирате. Изкован е от първото сребро, добито в Юбервалд за последните столетия.

— Нали уж спазвате споразумение да не… — започна Ваймс.

— Снощи заповядах мините да бъдат отворени — още по-любезно го спря кралят. — Прецених, че моментът е подходящ. Ваше превъзходителство, скоро ще разполагаме с търговски количества сребърна руда, но ако лейди Сибил не участва в преговорите, за да не ни докара до фалит, ще ви бъда извънредно признателен. Виждам, че днес госпожица Дребнодупе е предпочела да не ни изумява с дизайнерска екстравагантност. — Веселка се облещи. — Не носите рокля — поясни кралят.

— Не нося, ваше величество.

— Все пак забелязвам умерена употреба на сенки за очи и червило.

— Да, ваше величество — изписука Веселка, която май щеше да се гътне от потрес.

— Правите много приятно впечатление. Непременно ми оставете адреса на вашата шивачка. След време може би ще имам поръчка за нея. Размишлявах дълго и усилено…

Ваймс мигаше. А Веселка пребледняваше полека. Някой друг чу ли тези думи? Дали и самият той ги бе чул наистина?

Наложи се Сибил да го сръга с лакът.

— Сам, ченето ти увисна — прошепна му тя.

Да, чу ги, нямаше съмнение… Гласът на краля отново проникна в съзнанието му.

— … а чувалче злато винаги е от полза.

Веселка още се пулеше. Ваймс внимателно я разтърси за рамото.

— Б-б-благ-годаря, ваше величество.

Кралят протегна ръка. Ваймс пак пораздруса Веселка. И тя подаде ръка като хипнотизирана. Кралят я пое и я стисна.

Смаян шепот шумолеше зад гърба на Ваймс. Кралят подаде ръка на джудже, натрапващо на всички женския си пол…

— И така, остана… Детритус — изрече кралят. — Разбира се, малко е неясно какво едно джудже би трябвало да даде на един трол, но ми хрумна, че нищо не пречи да ви даря с каквото бих дарил и джудже. Нека да бъде чувалче злато, а вие сам ще си решите за какво да го използвате. Освен това…

Кралят стана и протегна ръка.

Ваймс знаеше, че в по-затънтените области на Юбервалд още се водят сражения между джуджета и тролове. По други места имаше мир, защото и двете страни се превъоръжаваха усърдно.

Шепотът замря. Тишината плъзна в разширяващ се кръг из пещерата.

Детритус мигна веднъж. И пое ръката съвсем предпазливо, за да не я смачка.

Тихите гласове се разнесоха отново. Но този път Ваймс си представяше как отзвуците щяха да се чуят на много километри околовръст.

Споходи го подозрението, че с две ръкостискания белобрадото застаряващо джудже постигна каквото би било непосилно и за десет хитроумни заговора. Вълните от това събитие щяха да се разнесат като цунами навсякъде из Юбервалд. Историята за трийсетте разбойници и кучето на главатаря щеше да потъне в забрава пред тази вест.