Тери Пратчет - Петият слон

— Да — отвърна. — И за доброто, и за лошото.

— Видяхте ли какъв е резултатът, когато се опълчите на върколак?

Ваймс си отвори устата, за да подхвърли „Капитане, ти униформа ли носиш или пижама?“, но не си го позволи.

— Не, видях какво се случва, когато си достатъчно глупав да се опълчиш на върколак без подкрепления и огнева мощ. Съжалявам, но всеки рано или късно си научава урока. Достойнството не може да служи като броня.

Тантони се изчерви.

— Защо дойдохте тук днес?

— Нашият космат приятел преди малко уби човек в посолството, а то е…

— Да, знам — анкх-морпоркска територия. Площадът обаче не е в Анкх-Морпорк! Тук аз съм стражникът!

— Капитане, преследвам престъпник, избягал от местопрестъплението. Аха, виждам, че знаеш какво означава туй…

— Аз… Ами… Случаят не е такъв!

— Че как тъй? Всяко ченге знае правилото. Подгониш ли заподозрения в момента на престъплението, можеш да излезеш и извън територията на правомощията си. Е, да, сигурно ще има малко юридически разправийки, след като го спипаме. Ще си ги запазим за десерт.

— И аз възнамерявам да го задържа за престъпления, извършени току-що!

— Твърде млад си да умреш. Пък и аз го сгащих пръв. Я да се разберем тъй… След като ме пречука, ти си опитай късмета. Не е ли справедливо? — Вторачи се в Тантони. — А сега не ми се пречкай.

— Знаете, че бих могъл да ви арестувам.

— Няма спор, но досега те мислех за умен мъж.

Тантони кимна и доказа, че Ваймс го е преценил правилно.

— Да бъде както казвате. Как да помогнем?

— Като стоите настрана. О, да, после ме изчегъртайте от калдъръма.

Ваймс сякаш усещаше погледа му, когато го подмина.

По средата на площада стърчеше статуя на Петия слон. Някакъв древен занаятчия се бе помъчил да въплъти в бронз и камък момента, когато алегоричната твар рухнала гръмовно от небето и дарила страната с невероятно минерално богатство. Наоколо стояха в героични пози стилизирани и доста тромави фигури на джуджета и хора, стиснали чукове и мечове. Ваймс веднага почувства, че е много далеч от дома си — тук никому не хрумваше да драска глупости по статуите.

Един мъж се бе проснал на спретнато наредените павета. До него коленичеше жена. Погледна Ваймс с плувнали в сълзи очи и каза нещо на юбервалдски. Какво друго можеше да стори, освен да й кимне?

Волфганг скочи ловко от символа на Некадърната скулптура и се ухили насреща му.

— Господин Цивилизован! Още една игричка ли искаш?

— Виждаш ли ясно значката, която държа в ръката си? — започна Ваймс.

— Мъничка е!

— Но я виждаш, тъй ли?

— Да, виждам нищожната ти значка!

Волфганг запристъпя настрана, отпуснал ръце до хълбоците си.

— Освен туй съм въоръжен. Ти чу ли ме да ти казвам, че съм въоръжен?

— За този нелеп арбалет ли говориш?

— Все пак ме чу да казвам, че съм въоръжен, нали? — много гръмко повтори Ваймс, който се въртеше полека, за да остане с лице към върколака.

Засмука пурата си и върхът й светна.

— Да! Това ли са цивилизованите правила?

— Ами да, тъй си вършим работата — ухили му се Ваймс.

— Моят начин е по-добър!

— А сега те задържам под стража — заяви Ваймс. — Ела с мен без съпротива, ще те вържем от главата до петите и ще те предадем на тукашното правосъдие, доколкото го има… Стига да намерим някой, дето знае какво означава тая дума.

— Ха! Пак ли анкх-морпоркското чувство за хумор?

— Позна. Всеки момент и гащите ми ще паднат. Значи оказваш съпротива срещу задържането ти под стража?

— Защо упорстваш с тези тъпи въпроси?

Волфганг вече подскачаше на място, почти танцуваше.

— _Оказваш ли съпротива срещу задържането ти под стража?_

— Да! Непременно! О, да! Колко е забавно!

— Да, бе, ще ми се сцепи устата от смях.

Ваймс захвърли арбалета и измъкна една къса тръба изпод наметалото си. Беше направена от картон и някакъв червен конус се подаваше от единия й край.

— Глупав непотребен фойерверк! — кресна Волфганг и нападна.

— Може и да си прав.

Ваймс не загуби време да се прицелва. От мортирите не се очакваше нито точност, нито добра начална скорост. Той просто извади пурата от устата си и я пъхна в дупчицата, където трябваше да свършва изваденият фитил.

Мортирата подскочи в ръцете му. Сигналната ракета литна някак бавно и проточи димна спирала след себе си. Изглеждаше по-идиотско оръжие дори от шоколадово копие.

Засменият Волфганг танцуваше насам-натам под криволичещата ракета. Когато профуча на около метър над главата му, той се извиси изящно във въздуха и я стисна в челюстите си.