Тери Пратчет - Крадец на време

Лобсанг явно долови укора и заби поглед в краката си.

— Е, признавам, може и да не съм изплатил всички дългове…

— Нима?

Лу Цзе като че разглеждаше с интерес дръжката на своята метла.

— Но когато се налага да спасяваш света, не можеш да мислиш само за един човек, защото и той е част от света — продължи Лобсанг.

— Я гледай… Наистина ли го мислиш? Момко, наслушал си се на твърде чудновати лафове.

— Но сега имам време — сериозно сподели Лобсанг — И се надявам тя да ме разбере.

— Направо ще се шашнеш какво е готова да разбере една дама, ако намериш верните думи — утеши го Лу Цзе. — Желая ти сполука, момко. Все пак не се справи зле. А и нали в писанията е речено „Най-добрият момент е сегашният“?

Лобсанг му се усмихна и изчезна.

Лу Цзе продължи да мете. И не след дълго се засмя. Ученикът поднася дар на учителя, а? Сякаш времето можеше да му даде нещо…

Спря, озърна се и се разкикоти гръмко.

Над главата му с всяка секунда съзряваха череши.

Тик-так

На място, което не съществуваше доскоро, а и в момента го имаше с една-единствена цел, лъщеше гигантски казан.

— Петдесет хиляди литра лек крем с есенция от теменужки, разбъркан с тъмен шоколад — похвали се Хаос. — Има и слоеве лешников крем с пълномаслена сметана, както и области с мек карамел за изискано удоволствие.

— ЗНАЧИ… ТВЪРДИШ, ЧЕ ТОЗИ КАЗАН БИ МОГЪЛ ДА СЪЩЕСТВУВА НЯКЪДЕ В НАИСТИНА БЕЗКРАЙНОТО „НАВСЯКЪДЕ“, СЛЕДОВАТЕЛНО В МОМЕНТА СЪЩЕСТВУВА ТУК? — пак попита Смърт.

— Самата истина — потвърди Хаос.

— НО ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА ТАМ, КЪДЕТО БИ ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ.

— Не е така. В момента трябва да бъде тук. Изчисленията изобщо не ме затрудниха.

— НИМА? ИЗЧИСЛЕНИЯ… — пренебрежително изсумтя Смърт. — ОБИКНОВЕНО СЕ ЗАДОВОЛЯВАМ С ПРОСТОТО ИЗВАЖДАНЕ.

— Освен това шоколадът изобщо не е рядък материал — оправда се Хаос. — Има цели планети, обвити в шоколад.

— СЕРИОЗНО?!

— Ами да.

— БИХ ПРЕДПОЧЕЛ — натърти Смърт — ТОЗИ ФАКТ ДА НЕ СТАНЕ ВСЕИЗВЕСТЕН. — Върна се при Единна, която чакаше в мрака. — НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА ГО ПРАВИШ.

— А какво друго да избера? Предадох себеподобните си. И вече съм отвратително луда. Никъде и никога няма да съм на мястото си. А да остана тук ще бъде непоносима мъка.

Тя се взря в шоколадовата бездна.

После смъкна роклята си. Откри с изумление, че това я притесни, но се изправи надменно.

— Лъжица! — изрече властно и величествено протегна дясната си ръка.

Хаос с подчертано усърдие доизлъска сребърния черпак и й го подаде.

— Сбогом — промълви Единна и добави към Смърт: — Моля те, предай най-добрите ми пожелания на твоята внучка.

Отстъпи няколко крачки, засили се и скочи в безупречна дъга.

Шоколадовата повърхност я погълна почти беззвучно. Двамата зрители изчакаха ленивите мазни вълнички да се слегнат.

— Една дама, която знаеше що е стил — отбеляза Хаос. — Жалко…

— ДА. И АЗ СИ ГО ПОМИСЛИХ.

— Е, беше ми приятно… допреди тази случка. Време е да си вървя — заяви Хаос.

— ПАК ЛИ ЩЕ РАЗНАСЯШ МЛЯКОТО?

— Хората разчитат на мен.

Смърт го изгледа с уважение.

— ЩЕ БЪДЕ… ИНТЕРЕСНО ОТНОВО ДА СИ СРЕД НАС.

— Ъхъ. Няма спор. Ти няма ли да тръгваш?

— ЩЕ ПОЧАКАМ ТУК ОЩЕ МАЛКО.

— Защо?

— ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ.

— Аха…

— ИМЕННО.

След няколко минути Смърт пъхна ръка под наметалото си и извади животомер — толкова малък и лек, че би могъл да принадлежи на кукла. Обърна се.

— Но… нали умрях? — промълви Единна.

— ДА. ТОВА Е СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ…

Тик-так

Ема Робъртсън седеше в класната стая, бърчеше чело и гризеше молива си. После се впусна да пише бавно, но с решимостта на човек, споделяш велика тайна.

Утидохме в Ланкър където има вещици те са мили и утглеждат билки. Срещнахме една вещицъ беше много весила и ни пя за един таралеш имаше трудни думички. Джейсън утиде да ритне котарака ама той го подгони и го накара да се качи на дърво. Вече знам многу за вещиците — те нямат бръдавици и не ядат хора ами са като мойта баба само че тя не знае трудни думички.

Зад своето бюро Сюзън си отпускаше душата. Гледката на наведените над тетрадките главици не може да се сравни с нищо. Прозорливата учителка се възползва от всяка възможност, а посещението при госпожа Ог се оказа много поучително. Дори в излишък.

Класна стая, в която цари ред и тишина, си има присъщите миризми на подострени моливи, боички, отдавна починало насекомо, лепило и — разбира се! — лекия аромат на Били.